Незабравимият Никола Котков
Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6  Следваща
 
Създайте нова тема   Напишете отговор     Форуми -> История на "Локомотив София"
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Сря 30 Юли, 2008 11:18    Заглавие: Незабравимият Никола Котков Отговорете с цитат

ЧЕРВЕНО-ЧЕРНАТА ЛЕГЕНДА НИКОЛА КОТКОВ (1938-1971)



Роден е на 9 декември 1938 година в София, рожба на детско-юношеската школа на Локомотив (Сф), в чиито представителен мъжки отбор играе 286 мача и вкарва 143 гола. Общо в А група записва 322 мача и 163 гола. Шампион с Локомотив през 1964 г., носител на купата на УСИК през 1961 г. и 1963 г. Има още една шампионска титла на страната. Европейски юношески шампион за 1959 година. Футболист №1 на България за 1964 г., футболист №25 на Европа за 1967 г., носител на купата за индивидуално спортсменство през 1970 г.


Русокосият любимец Никола Котков

“Той не бе най-гръмкото име в нашия футбол, поне в някои периоди. Но сигурно е, че бе най-уважаваният. Това е една от загадките на спорта и на човешките отношения. В средите на футболистите неговата дума тежеше най-много. Беше перфектен техник, правеше с топката каквото си иска, умееше да я пуска най-неочаквано в път към противниковата врата, така че да ахнат трибуните – измежду 22 състезатели и хилядите зрители той единствен бе намерил най-оригиналното, но и най-резултатното решение! Неговият страхотен ляв крак поразяваше. От свободен удар, а понякога направо от корнер, намираше път към мрежата. Може би бе най-умният, най-прямият и безкомпромисен, не цепеше басма никому. Освен това у него имаше някаква вътрешна сила, нещо властно, което покоряваше и респектираше.
Той игра повече от 15 години в големия футбол и през това време не си спомням някой противник на игрището да се е отнесъл некоректно към него. Беше здрав и нопаклатим като дъб столетник (кой го е видял да падне на земята след стълкновение!), чувството му за играта, за баланса бе толкова изострено, че той като оставаше твърд и смел, избягваше случайните удари, не страдаше от контузии. А и противникът вероятно се пазеше да играе нечестно срещу този коректен състезател, защото би изпаднал в жалко положение, би се опозорил в очите на колегите футболисти и на зрителя. Виждали сме го да придържа със силната си ръка забравилия се грубиян и да му прошепва тихо, че ще има работа с него, ако продължи безобразието ... И оня стихваше.
Откъде идваше този особен характер на Котков? Сигурно много бе допринесла средата, в която бе израстнал. Син на машинист, сам завършил с успех ЖП институт, той винаги се смяташе железничар и винаги беше сред железничарите – сдържани и след блестяша победа, и след поражение. Сериозни хора, които не бяха шумни, само очите им, тези огледала на душата, сияеха или бяха тъжни ...
Какъв беше личният игрови почерк на Котков? Един специалист беше казал: “Самобитен и неповторим!”. Вярваме му. Действително в действията на терена у Котков имаше нещо самобитно и неповторимо, което той сам си знаеше и можеше. Не става дума само за филигранната му техника, такава притежаваха и други. Но колцина са тези футболисти, които имат такъв орлов поглед върху играта? А той имаше не само две, а сякаш десет очи, с които виждаше всичко какво става на терена, преценяваше всяка една ситуация и вземаше вярно решение. Обикновено играеше малко издърпан назад, оттам по-лесно всичко се вижда и преценява. И пасът му беше не само точен, а и конструктивен. Той извеждаше на голова позиция онзи свой съиграч, който можеше да долови замисъла му и да бъде на изгодното място, след което му оставаше само да напусне спусъка. Тази роля на Котков му харесваше най-много. Той да подава, другите да вкарват. Но когато работите все пак не потръгваха, той влизаше и в друга роля. Да се изнесе напред, да вкарва голове, да се спечели победата, с мисълта за която винаги е излизал на терена.
Вкарваше голове от всякаква позиция. Както с мощен далечен удар с неотразимата “левачка”, така и находчиво след разбъркване пред противниковата врата. Майстор беше и на изпълнението на свободните удари през “стената”, на дузпите, на головете дори направо от корнери, които по-късно усвои неговия възпитаник и ученик Начко Михайлов. Изобщо можеше всичко ... Могат ли да се забравят онези 5 гола, които вкара на шведския “Малмьо” в европейския турнир за купата на шампионите (КЕШ). Но освен като футболист, той си спечели и името на голям спортсмен. Ритаха го, блъскаха го, понякога направо го малтретираха, но той никога не отвръщаше със същото. И при някои заплетени ситуации помагаше на съдиите, като вдигаше ръка и си признаваше, че няма извършено срещу него нарушение или пък той го е сторил. И възбудените зрители млъкваха. Един истински джентълмен – казваха за него.

Такъв беше Котков. И на терена, и извън него. Когато ставаше приказка за футбол, винаги се ядосваше, че на нас българите ни липсва достатъчно самочувствие. В това число и на футболистите. Ядосваше се, че сме пропуснали да разгромим италианците в София, които по-късно станаха европейски шампиони, косеше се за онази загуба срещу Перу на световното първенство в Мексико през 1970 година, след като водихме с 2:0. Констатираше, анализираше, разсъждаваше, но накрая винаги завършваше с думите: “Препоръки не се наемам да давам, по-скоро обичам да се вслушвам в тях...”
Той не само беше голям футболист и човек на своето време. Той мислеше и за бъдещето. Де да имаше кой да го послуша още по онова време ...”


_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков


Последната промяна е направена от ЖСК СОФИЯ на Пет 13 Фев, 2009 19:24; мнението е било променяно общо 3 пъти
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Сря 30 Юли, 2008 11:19    Заглавие: Отговорете с цитат

Покрай Гунди да си спомним и Котков
ЧАВДАР ХРИСТОВ

Всяка година около 30 юни по един или друг начин си спомняме за "магьосника" Георги Аспарухов. Бележита и паметна личност. Оставила светла диря в съзнанието на поколения българи. Личност във футбола, но и личност въобще - интелигентен, скромен, докоснат от Бога. Вероятно ранната му смърт и споменът за него са начин да се докосваме до божественото. Едва ли е нужно да продължавам. За Гунди. Толкова много се писа и каза за него. Включително и в специалния филм на Олег Ковачев.
Като съвременник и почитател на футболиста и човека пазя светъл спомен за него. В онези години отбивах военната си служба и по волята на съдбата бях в София, в отпуск по болест. В деня на погребението по тогавашната ул. "Волгоградско шосе" минаваше безкрайната върволица от хора, изпращаща двамата в последния им път. Мъчно ми бе, че не мога да се включа в множеството от хора и да изпратя моя любимец. А той се казваше Никола Котков - Котето, Котарака.
Мъчно ми е и сега, че покрай Гунди Котето се споменава едва, с половин уста. А той заслужава не по-малко обич и почит от Гунди.
Ако Гунди бе жив днес и бе чул прекрасните отзиви за себе си и почти пълното мълчание за Котарака, навярно би се възмутил. Би се възмутил, че се забравя човекът, който неслучайно се намираше в една кола с него в онзи фатален ден. Казвам неслучайно, защото известна бе дружбата, мъжкото приятелство между двамата. Приятелство, скрепено и с преминаването на Котков от "Локомотив" (Сф) в последните години от кариерата му на футболист в "Левски". За да играят заедно с Гунди. Защото Котков обичаше и ценеше Гунди - човека и футболиста. И защото Гунди обичаше и ценеше Котков - човека и футболиста. За това приятелство почти не се говори. Просто защото бяха заедно във фаталната кола, се споменава и Котарака. Заедно в колата, заедно в смъртта. Заедно в последната им земна обител - съседните гробове.
Каква почит отдаваме на Гунди? На човека или на футболиста. Едва ли двете са отделими. Той бе еднакво възвисен и като футболист, и като човек. Бих казал, че присъщите му човешка скромност и човечност в най-широкия смисъл на тази дума го възвисяваха до висините на перфектен футболист. Именно човешките му качества го правеха още по-забележим на терена.
И ако това е вярно за Гунди, дваж по вярно е за Котков. За този мъж в буквалния смисъл на думата. Мъж на терена и извън него. Коректен, честен, извисен. Респектиращ с присъствието и с безспорния си авторитет - на човек и едва след това на футболист. Човек, извисен над дребните страсти и некоректност на терена и в живота. Готов да се раздава и твори за съиграчите си и за публиката.
Затова ми е неприятно сега, когато се връщаме повече от 30 години назад във времето, че за Котарака се мълчи. За неговите човешки и футболни достойнства. Ще ми се някой да каже нещо и за него. Аз бях един от многото зрители. Далеч на трибуните не можех да разбера и схвана много неща. Но има живи негови приятели, близки, колеги, които биха могли да запълнят празнините в паметта и да дадат дан чрез спомена за Котето и на Гунди. Той, Гунди, би се радвал за Котето да се говори и пише колкото и за него. Поне на мен така ми се струва. Двамата са пример за подражание и като футболисти, и като личности. Достойни мъже, които трябва да останат в историята и ще останат в историята като такива. Но двамата заедно.
Всичко това е впечатление на юноша от онова време. Юноша, седящ на трибуните и следящ Котков в захлас. Колко ли по-добре познавате вие достойнствата на Котков, колко ли по-добре можете да си спомните за тях? Така че, бивши негови колеги, приятели и близки - длъжници сте му. На него и на Гунди.


Тъжна статия с много истини


_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков


Последната промяна е направена от ЖСК СОФИЯ на Пон 03 Ное, 2008 23:33; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Сря 30 Юли, 2008 11:19    Заглавие: Отговорете с цитат

НИКОЛА КОТКОВ

Роден на 9 декември 1938г. В гр.София. Записва 286 мача в “А”РФГ с фланелката на “Локомотив” (143 гола) и 36 мача в тима на “Левски-Спартак” (20 гола). Два-пъти шампион на страната. Играл е общо 59 мача и отбелязва 33 гола в националните отобори: 15-А, 10-Б, 11-ол, 7-мл, 16-юн.

Наричаха го Котарака,Котето, Котков. За младите почитатели на футбола, които не са го виждали, искам да кажа, че той много приличаше на актьора от филма “Денят на чакала”. За тези, които са го гледали, когато футболът имаше ниво и то беше високо, колкото прожекторите на стадиона - той беше техничен, имаше силен удар с левия крак, изключителен майстор на фаловете. Всъщност фаловете му приличаха на изпълнение с пиротехника - ако ударът се спреше в “стената”, някой падаше в “нокаут”, а ако беше във вратата, изваждаше я с коловете... Вкарвал е голове и от центъра - пернишката публика може да свидетелствува за това. Започна от юношите на “Локомотив” - София, кьдето беше водач и звезда. По-късно много футболисти израснаха, вгледани в играта му - елегантна, финна атрактивна. За кариерата му не е без значение, че негов партньор бе Спиро Дебърски - футболист като динамит, взривоопасен. Влекач - казано на езика на онези, които са го виждали пазен от четири-пет бранители.

Сигурно някъде не съм прав и ще разваля настроението на специалистите но нашата цел е да разкажем за Котков съпруга, бащата, сина... А такъв най-добре го познава КАТЯ КОТКОВА - майката на децата му. Зад вратата така свирепо лаеха две кучета “джобен формат”, че ако им паднеше глутница вь.щи, сигурно щяха да я направят на парцали. Затова разговорът стана в редакцията. А нашите прозорци гледат в тези на Футболния съюз. Както се казва, въпросът сам се завъртя на езика ми: кои футболисти заслужават днес вашето внимание? “Не са много - отвърна Катя. - Стоичков, Трифон Иванов и понякога Ники Илиев.”

Вечерта предстоеше мачът за квалификациите на световното пър венство с Дания. Попитах я какъв ще бъде резултатът. Два на един за нас - отвърна тя, - иначе ще е срамно... Срамът си е факт, но встрани от него остана разказът й за оня, когото наричаха Котарака, Котето, Котков:

- Ако беше жив, щеше да е подхванал петдесет и първата си година. Беше рус и сигурно белите му коси нямаше да личат. Едва ли щеше да напълнее - някаква пещ имаше у него, в която той хвърляше дните, годините и огорченията си. Живееше само с радостите си. Затова все го сънувам усмихнат, пълни някакъв багаж в голяма спортна чанта, целува децата и от вратата им казва: “Аз няма да се върна...” И все срещу Задушница. Като тръгна да раздам, който ме види с чинията, се разплаква. А минаха осемнайсет години!... През декември миналата зима на рождения му ден един от приятелите му отля от чашата си и каза: “Нека живите забравени да изпием по глътка за незабравимия...”

От ученичка ми викаха Маца. (Обясняваха ми, че се галя на думите. разтеглям ги, свързваха го и с очите...) И един ден (вече бях студентка английска филология) мой познат, Георги Мархолев, ми каза, че иска да ме запознае с хубав мъж, който също бил “маце”. Не го попитах кой е, да не развалим вкуса на изненадата. Беше слънчев ден, може би празник, защото хората носеха цветя, а на мен ми беше малко притеснено и много любопитно. Вървяхме по “Раковска”. Гого протегна ръка напред и видях под едно дърво усмихнат и лъчезарен Котков. Аз също спортувах тогава и бях гледала много от мачовете му. Беше облечен с костюм, вратовръзка и бежов шлифер, в ръцете му - цветя, а на ревера на сакото - малка значка на “Мерцедес”. Очите му бяха синьосребристи, от такива очи е по-добре да стоиш далеч, ако играта ти не е честна. Подаде ми ръка и в този момент някой поздрави: “Мац, здравей!”. Обърнахме се и двамата. После се разсмяхме. Котков каза: “Това е знак, че оттук нататък заедно ще се обръщаме на този поздрав”. Не отговорих нищо. Дотогава не харесвах руси мъже.

Една сутрин рано вкъщи се позвъни. На вратата съучастнически се усмихваха Гого и Котето. Поканих ги, направих чай, сложих бисквити. Разприказвахме се. Разговорът някак се завъртя за басовете. И Котето веднага ми предложи да се хванем на американски бас: ако изям десет бисквити за две минути, той ще ми подари, каквото поискам, ако не - да се омъжа за него. На седмата бисквита избягах в банята. Той дотича след мен и каза:

“Спечелих!” Сега си мисля, дали не исках нарочно да загубя...

Оженихме се и вечерта замина с отбора за Кипър. Седяха две седмици. Един ден получих девет писма наведнъж. Месец след това започнаха телефонните обаждания. Звъняха ми всякакви и всички с добри намерения... “Котков в момента е в ресторант “България” с руса жена”, “Снощи беше в бара с две студентки”, “Виждам го в момента да се целува с платинена красавица...” и затварят телефона. В някои случаи той си беше вкъщи, но когато го нямаше...

Седим в сладкарница и чуваме едната сервитьорка да казва на другата. “Довечера имам среща с Котков.” Поглеждам го, той вдига рамене. Повика сервитьорката и я попита: “Познаваш ли Котков?” “Да - отвръща тя - обядвахме за едно в ресторанта на ЦУМ.” Котето си показа паспорта, онази клати глава. “Ти - вика може да си Котков, но аз имам среща с футболиста...” Оказа че, че някакъв мъж приличал на Котето и се представял за футболист. И до днес го срещам - винаги минава на отсрещния тротоар, защото приживе Котето го беше издирил и “разговаряли” насаме...

Беше ревнив. Излезе ли на терена, озърта се да види дали съм на мястото си. Защо закъсня десет минути? Казвам му - автобуси, трамваи, народ, докато се дотът ря... Ще тръгваш по-рано!

Като бях бременна с дъщерята, ставаше сутрин в пет да ми купи мекици, та ако ми се доядат.. . Много помагаше вкъщи. Когато дойдеха футболисти с жените си - гогава живеехме дружно,- той слага престилката, а те го будалкат: “Ще ни развалиш семействата...” Можеше да си сготви, да се изпере, само за пазар не го биваше. Пратя го за пет пържоли, той донесе двайсет - месарят му ги препоръчал. След мача с ЦСКА, на който вкара четири гола, непознати деца му подариха бяло коте. Не даваше на никой да се грижи за него. Ядяха си двамата, къпеха се. В деня на смъртта му котаракът изчезна и никой не го видя повече.

Котето беше милозлив човек. Нямахме кола и когато трябваше да ходим някъде, приятели ни услуж-ваха. Та когато сме пътували, никога не стигахме навреме. На всеки, който му махне, спира и го взема дори и съвсем да не е в нашата посока. Войник не пропускаше, особено пък някой с аварирала кола. Кой за сервиз, кой за “Пирогов” - не оставяше никого. Майка му така обясняваше неговата човечност: “Котето е бил близнак с друго момче, което почина при раждането. И все си го търси - казваше тя, - а човек се намира с добро.” След смъртта му тя отслабна четиридесет килограма и за една година си отиде. Не съм чула Котето да й каже дума насреща или да й възрази...

Бяхме в магазин да купуваме нещо. Гледам някакъв се озърта, святка с очи в огледалата, грабва една чанта и хуква. Бях до вратата, сложих му крак и той падна. Котето се обърна, помисли, че ми е направил нещо, скочи отгоре му, ще го убие... Обикновен крадец се оказа. Викнаха ни в съда да дадем показания и още преди да се приберем вкъщи, тръгна слухът, че се развеждаме. А той умираше за нас, особено за дъщеря ни. Слагаше я на коленете си и казваше: “Татко ще си купи шмайзер и ще я пази от лошите хора...”

Веднъж на мача с “Ботев”, Враца, му счупиха носа. Докараха ми го със шита горна устна на кръст и кръгче около него. Не можеше да говори, затова ми написа. “Събирам за мердедес, започваме от емблемата.” После започнахме да ‘събираме” много: комоциум (а публиката реве, че е пиян на терена), отлепване на надкостницата, шест дена след операцията го накараха да играе...

Запалянковците го обичаха и не можеше да се откъсне от тях. Къщата ни беше пълна с железничари - кого уволнили, на друг дали стар локомотив, - тичаше да им оправя бакиите.

Помагаха му и на него. Харесваше треньора Витлачил, към когото всички хранеха особено почитание и симпатии. Интелигентен, приятен човек, с него можеше да споделиш и сълза, и радост. Той не ги събираше преди мача на лагер, а ги оставяше вкъщи. Минаваше на проверки да контролира спазват ли режима. При нас все се случваше, че когато дойде, аз храня малкия. Вземаше го от ръцете ми, слагаше го на коляното си и довършваше храненето. Ако станеше с мокро топло коляно, казваше, че това е знак за победа в предстоящия мач.

На тръгване нареждаше на Котето, но достатъчно силно, да чуя и аз: “Да затваряш гардеробите...” Преведено от езика на спортния режим.означаваше: всеки да спи поотделно...

А на него как му се живееше... Не беше монах, пушеше “Слънце” и пийваше... Имаше предчувствие, че ще си отиде рано. Не наблягаше твърде на режима, а напоследък все ми викаше: “Хей, Муцо, да си носим новите дрехи!” Беше винаги изряден, с костюм, чиста риза и връзка. Обичаше да хапва сърми с лозов лист, торти и агнешко. Няколко дни след смъртта му не помня кой от приятелите ни позвъни и ми каза: “Муцо, видях ги. Спекли се като агнета...” От тогава агнешко не влиза у нас.

Винаги се е разговаряли за спорт в нашата къща. Котето харесваше Джани Ривера, а за Кройф казваше, че е по-голям от Пеле. Уважаваше Лев Яшин, но еталонът му за играч беше Гаринча. “Муцо - казваше ми, - като млад умирах от радост и бях горд, ако някой от по-възрастните футболисти ме накара да му донеса обувките. Ще си счупя краката да бързам, а по пътя все ще намеря някакъв парцал да ги лъсна. А сега можеш ли да накараш някой да ти донесе обувките? Той ще ги напълни с кабърчета...”

Четеше и купуваше всичко, което излиза. Следваше задочно двигатели с вътрешно горене и нямаше оценка, по-ниска от петица. Напразно...

Последния ден бяхме неразделно двамата. Не бях добре и сутринта той ме заведе в поликлиниката. Оттам минахме при една приятелка, която гледаше на кафе, и аз поисках да ми види чашата – през дъното й минаваше широка бяла линия, а встрани - натрупана утайка като две могили. Тя погледна, погледна и мен, стана внезапно и я изми на мивката. “Днес не съм разположена - каза, - ще ти гледам друг път.”

След седмица щяхме да заминаваме на морето и затова го помолих да минем през пазара да купя шапки за децата. Като се върнахме, в пощенската кутия имаше съобщение, че дъщеря ни е приета за манекенка на “Лада”. Беше осемгодишна, добре сложена и щеше да представя детски облекла. Аз се зарадвах, а Котето се разсърди. Не му се видя сериозна тая работа, той имаше други планове за нея.

“Ботев” Враца, имаше бенефисен мач. Беше поканен да гостува националният отбор. “Ние сме се разбрали с бате Йончо - ми каза Котето, - аз няма да ходя. Нека заминат младите момчета...”

Сутринта Гунди го взе за тренировка. (Освен големи приятели, бяха и братовчеди по майчина линия.) Чакаше го долу на улицата. Помахаха ми от колата и тръгнаха. Към девет и половина Котето се обади, че трябвало непременно да замине за Враца. За първи път националният отбор пътуваше без автобус, а всеки, както намери. Към единайсет и половина през пет минути зазвъняха познати по телефона да ме питат как съм, какво правя? Явно бяха научили за катастрофата. Само аз още нищо не подозирах. После започна да се звъни на вратата. Отварям, няма никой. След това дойде съседката, прегърна ме и се разплака...

Отидохме на Витиня. На петдесет метра от нас, на завоя, бе покритата с брезент кола...

Сега непрекъснато си повтарям мисълта на Чаплин: “Има нещо по-неизбежно от смъртта - това е животът.” От осемнайсет години Котето го няма и целият ни живот е мъчително укротяване на разрухата. Над хиляда души са ми разказвали, че са били с него в последния му ден. Не им се сърдя. Годините ми са пълни с любовта на хората, които го обичаха.



Георги КОТКОВ- Баща

“Никола Котков е роден на ул.”405” в софийската Драз махала. Тя се намираше до Локомотивното депо, заключена от улиците “Сливница”, “Мария Луиза”, “Раковски” и да речем – “Колкотница” (където е митницата. Бяхме добро семейство, живеехме в фондовите жилища по-скоро като бедни, отколкото като хора със средни възможности. Баша ни беше шлосер в Катастрофната служба (тогава така я наричаха) на БДЖ. Майка ми никога не е напускала дома ни, тя беше прекрасна домакиня. А пък аз ритах топка в тима на “Победа”от малък, от малък поех и пътя на каменоделеца.

Близо до нашето жилище имаше празно място, на което от дете, както много софийски момчета по онова време, Кольо “овладяваше” топката. Тя най-вече бе парцалена. Той обичаше безмерно тази игра още от дете. Дори си спомням, че криеше топката при махленския бръснар Ангел, за да не я види майка ни. Родителите ни не бяха много възхитени, че ние се увличахме по “ритни топката”.

Наблизо не 13-то училище. Там учеше Кольо. Но никой не го беше видял , за да го привлече в организирания футбол . А когато опря и до това пречката беше голяма. Директорката не даваше и дума да става той да тренира в “Локомотив”, тъй като прогимназията била разпределена към ЦСКА(?!?). Озовахме се в трудно положение – ние, потомствените железничари. А братчето ми бе готово да не ходи на училище, но да играе футбол. Та се наложи по едно време за два-три месеца да тренира в ЦСКА с ходатайството на известния тогава масажист Насо Богданов, наш братовчет. След това всичко си дойде на място. Записа се в жп института “Г.Бенковски”. Завърши го успешно, мисля дипломата му беше петица. Спомням си, че трябваше за дипломата да се чертае някакъв детайл. Пък го нямаше. Хеле един инженер го намери. Та да видиш какво чертаене падаше. Той – правите линии, аз – кривите, извивките. Имах понятие от чертежи. Стана добре. Спомням си, че от комисията изразили съмнение дали той сам си е правил чертежа. Какво ти съмнение. Те не знаеха колко упорит беше той. От малък та до трагичния си край беше един добряк, но притежаваше твърд характер, не се предаваше пред никакви трудности. Обичаше да лови и басове. Един път се хвана на 200 лева, че ще вкара три гола на “Левски”. Така и стана, но парите не получи никога. Не ги и търсеше много. Та заедно с учението в жп института започна тренировки в “Локомотив”. Това беше иситнско щастие за него. Ние и в червата сме локомотивци. Какво друго – за него като футболист всичко е известно.

А, стана дума за “Левски”. Той уважаваше този отбор, но главната причина там бе, че някак не можеше да приеме обединения отбор “ЖСК-Славия”. По преминаването му в “Левски” нямахме консенсус, но той имаше много силен характер. Когато решеше нещо, никой не можеше да го разубеди. Но и в синята фланелка не беше лош. Много се имаха с Гунди. И на терена, повече в живота. И двамата бяха с добър нрав, Кольо много обичаше децата, на игрището на “Локо” орляци се трупаха около него. Най-много признаваше първия си треньор Тодор Конов, също и Георги Берков.”



Людмил Неделчев

Сигурно и сега Кольо Котков щеше да бъде същият - сериозен, дори привидно намръщен, мълчалив и за да почувстваш в него добряка - трябваше да стигнеш до сърцето му.

Няма го вече 30 години. А усещането на близки и приятели е, че като изтичат играчите на терена, ще зърнем сред тях бяло-русата му глава. Толкова беше рус, казва Маца, съпругата, жената, която боготвореше, че си мислех понякога, когато остарее - рус ли ще бъде или бял?

Котето не остаря. Твърде млад - ненавършил 33 години, зла съдба го отне от живота. Скърши крилата на два орела - Котков и Аспарухов.

“Белият орел” си спомням, че го наричаше един от най-близките му приятели Гого Мархолев. А прозвището идваше от орловия поглед, с който по всяко време следеше играта. Във всеки миг знаеше какво трябва да направи, във всяка ситуация имаше свое решение.

Помня го още юноша, през 1959г., когато нашите момчета станаха европейски шампиони. Какви момчета! Величков, Соколов, Кръстев, Александров, Китов, Ботев... но сред тях той бе като “белия вожд”. И правеше играта, и вкарваше голове... за да завърши като голмайстор на турнира. Влезе сред “големите” в “Локомотив” като равен и въпреки младостта си, стана лидер. А когато пожела да играе в “Левски” - всички го разбраха. Дори железничарите не му се разсърдиха, защото уважиха желанието му да застане до Гунди. Само 36 мача изигра със синята фланелка, но вкара в тях 20 гола! Прегърна в 1970 година и шампионската купа. Незабравим в този шампионат остана мачът с ЦСКА (5:2), в който Котков вкара 4 гола.

Няма го, за да ни прави щастливи по терените. Няма го, за да огради с невероятна любов съпругата и децата си, няма го, за да вълнува приятелите си... А те бяха много. В приятелството му се кълнеха хора, които дори не го познаваха. Така се носеше и невероятната му “слава” на гуляйджия. В една вечер поне 100 души бяха готови да се закълнат, че са “ударили по едно” с Котето, а в същото време той може и да не е бил в София...

Не беше светец. Обичаше да се разтоварва в заведенията, но не заради ичкията, а за компанията. Случайно станах свидетел на една история. В сладкарницата на „София" Котето, на малка масичка си хортуваше с едно момче и едно момиче. Пред него стоеше бутилка “Кока-кола”. Директорът на комплекса Коста Ангелов, левскар, нервно минаваше покрай него. На другия ден бе мачът с ЦСКА. Накрая проверил сервитьорските бележки и разбрал, че в “колата” на Котето вече имало 4 водки. Вдигна му скандал: “Ние, левскарите, душата си изгаряме за този мач, а ти спокойно си пиеш...” Кольо се огледа с неудобство, защото от съседните маси го гледаха всички.

На другия ден се знае какво стана - Котето вкара 4 гола. Веднага след мача потърсил директора в хотела. Коцето го посрещнал с радостни очи и разтворени обятия, щастлив от победата на “Левски”. Поискал да го почерпи. А Кольо с усмивка му отвърнал: “Късно е. Ако вчера ме бе оставил да си изпия и петата водка - щях да вкарам и петте гола!” Такъв беше той - единствен и неповторим.

Някога този случай би бил забранен за пресата, за да не влияе лошо на младите. Днес всъщност доживяхме футболното време на Котков - не е важно как живееш, какво правиш, а как си вършиш работата на терена. Сега никой не шпионира играчите кога си лягат, какво пият, заключват ли се от жените си... Професионализмът, който изисква самоконтрол, имаше много отдавна своя първоучител, защото още преди 20 години Никола Котков бе истински майстор във футболната професия.



Атанас МИХАЙЛОВ (Начко): “Някога, като гледах майсторлъка на Котков, се възхищавах, учех и вдъхновявах от него. Той беше твърде скромен, за да ми каже: Начко, гледай и се учи от мен!”



Георги БЕРКОВ, треньор: “Котков бе мъж с характер, който никога не се страхуваше от личния неуспех, а винаги бе готов да даде всичко за победата. Той бе изобретателен и интелигентен, властен, усмиритал, с еднакво майсторство вкарваше голове и подготвяше други за партьорите си.”



Георги АСПАРУХОВ (Гунди): “Аз го заобичах от сърце още при първия ни досег. Всичко еснафско, особено вещоманията, му беше чуждо. Беше пет години по-голям и се обръщах към него с “бате Кольо”. Правех го и заради неповторимото му майсторство. Не му беше неприятно. Веднъж ме сряза: Какъв батко съм ти аз? Аз трябва да ти викам така, защото можеш всичко във футбола. Изчервих се от срам.”



Цаньо СЪРНЕВ: Наричаха го Котарака, Котето, Котков. За младите почитатели на футбола, които не са го виждали, искам да кажа, че той много приличаше на актьора от филма “Денят на чакала”. За тези, които са го гледали, когато футболът имаше ниво и то бе високо, колкото прожекторите на стадиона – той беше техничен, имаше силен удар с левия крак, изключителен майстор на фаловете. Всъчност фаловете му приличаха на изпълнение с пиротехника – ако ударът се спреше в “стената”, някой падаше в “ хокаут”, а ако беше във вратата, изваждаше я с коловете... Вкарвал е голове и от центъра – пернишката публика може да свидетелства за това. Започна с юношите на “Локомотив – София”, където беше водачи звезда. По-късно много футболисти израснаха, вгледани в играта му – елегантна, фина, атрактивна. За кариерата му не е без значение, че него в партньор бе Спиро Дебърски – футболист като динамит, взривоопасен. Влекач – казано на езика на онези, които са го виждали пазен от четири-пет бранители.
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Сря 30 Юли, 2008 11:20    Заглавие: Отговорете с цитат

За Котето...

ЧЕРВЕНО-ЧЕРНАТА ЛЕГЕНДА НИКОЛА КОТКОВ (1938-1971) Роден е на 9 декември 1938 година в София, рожба на детско-юношеската школа на Локомотив (Сф), в чиито представителен мъжки отбор играе 286 мача и вкарва 143 гола. Общо в А група записва 322 мача и 163 гола. Шампион с Локомотив през 1964 г., носител на купата на УСИК през 1961 г. и 1963 г. Има още една шампионска титла на страната. Европейски юношески шампион за 1959 година. Футболист №1 на България за 1964 г., футболист №25 на Европа за 1967 г., носител на купата за индивидуално спортсменство през 1970 г. Русокосият любимец Никола Котков “Той не бе най-гръмкото име в нашия футбол, поне в някои периоди. Но сигурно е, че бе най-уважаваният. Това е една от загадките на спорта и на човешките отношения. В средите на футболистите неговата дума тежеше най-много. Беше перфектен техник, правеше с топката каквото си иска, умееше да я пуска най-неочаквано в път към противниковата врата, така че да ахнат трибуните – измежду 22 състезатели и хилядите зрители той единствен бе намерил най-оригиналното, но и най-резултатното решение! Неговият страхотен ляв крак поразяваше. От свободен удар, а понякога направо от корнер, намираше път към мрежата. Може би бе най-умният, най-прямият и безкомпромисен, не цепеше басма никому. Освен това у него имаше някаква вътрешна сила, нещо властно, което покоряваше и респектираше. Той игра повече от 15 години в големия футбол и през това време не си спомням някой противник на игрището да се е отнесъл некоректно към него. Беше здрав и нопаклатим като дъб столетник (кой го е видял да падне на земята след стълкновение!), чувството му за играта, за баланса бе толкова изострено, че той като оставаше твърд и смел, избягваше случайните удари, не страдаше от контузии. А и противникът вероятно се пазеше да играе нечестно срещу този коректен състезател, защото би изпаднал в жалко положение, би се опозорил в очите на колегите футболисти и на зрителя. Виждали сме го да придържа със силната си ръка забравилия се грубиян и да му прошепва тихо, че ще има работа с него, ако продължи безобразието ... И оня стихваше. Откъде идваше този особен характер на Котков? Сигурно много бе допринесла средата, в която бе израстнал. Син на машинист, сам завършил с успех ЖП институт, той винаги се смяташе железничар и винаги беше сред железничарите – сдържани и след блестяша победа, и след поражение. Сериозни хора, които не бяха шумни, само очите им, тези огледала на душата, сияеха или бяха тъжни ... Какъв беше личният игрови почерк на Котков? Един специалист беше казал: “Самобитен и неповторим!”. Вярваме му. Действително в действията на терена у Котков имаше нещо самобитно и неповторимо, което той сам си знаеше и можеше. Не става дума само за филигранната му техника, такава притежаваха и други. Но колцина са тези футболисти, които имат такъв орлов поглед върху играта? А той имаше не само две, а сякаш десет очи, с които виждаше всичко какво става на терена, преценяваше всяка една ситуация и вземаше вярно решение. Обикновено играеше малко издърпан назад, оттам по-лесно всичко се вижда и преценява. И пасът му беше не само точен, а и конструктивен. Той извеждаше на голова позиция онзи свой съиграч, който можеше да долови замисъла му и да бъде на изгодното място, след което му оставаше само да напусне спусъка. Тази роля на Котков му харесваше най-много. Той да подава, другите да вкарват. Но когато работите все пак не потръгваха, той влизаше и в друга роля. Да се изнесе напред, да вкарва голове, да се спечели победата, с мисълта за която винаги е излизал на терена. Вкарваше голове от всякаква позиция. Както с мощен далечен удар с неотразимата “левачка”, така и находчиво след разбъркване пред противниковата врата. Майстор беше и на изпълнението на свободните удари през “стената”, на дузпите, на головете дори направо от корнери, които по-късно усвои неговия възпитаник и ученик Начко Михайлов. Изобщо можеше всичко ... Могат ли да се забравят онези 5 гола, които вкара на шведския “Малмьо” в европейския турнир за купата на шампионите (КЕШ). Но освен като футболист, той си спечели и името на голям спортсмен. Ритаха го, блъскаха го, понякога направо го малтретираха, но той никога не отвръщаше със същото. И при някои заплетени ситуации помагаше на съдиите, като вдигаше ръка и си признаваше, че няма извършено срещу него нарушение или пък той го е сторил. И възбудените зрители млъкваха. Един истински джентълмен – казваха за него. Такъв беше Котков. И на терена, и извън него. Когато ставаше приказка за футбол, винаги се ядосваше, че на нас българите ни липсва достатъчно самочувствие. В това число и на футболистите. Ядосваше се, че сме пропуснали да разгромим италианците в София, които по-късно станаха европейски шампиони, косеше се за онази загуба срещу Перу на световното първенство в Мексико през 1970 година, след като водихме с 2:0. Констатираше, анализираше, разсъждаваше, но накрая винаги завършваше с думите: “Препоръки не се наемам да давам, по-скоро обичам да се вслушвам в тях...” Той не само беше голям футболист и човек на своето време. Той мислеше и за бъдещето. Де да имаше кой да го послуша още по онова време ...” Из брошурата “Нашият Котков”.
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Сря 30 Юли, 2008 11:20    Заглавие: Отговорете с цитат

Никола Котков

Никола Котков е роден на 9 декември 1938 г. в София. Записва 286 мача в “А” РФГ с фланелката на “Локомотив” (143 гола) и 36 мача в тима на “Левски-Спартак” (20 гола). Два пъти шампион на страната. Играл е общо 59 мача и отбелязва 33 гола в различните национални гарнитури.

* * *

Сигурно и сега Кольо Котков щеше да бъде същият - сериозен, дори привидно намръщен, мълчалив и за да почувстваш в него добряка - трябваше да стигнеш до сърцето му.
Няма го вече 30 години. А усещането на близки и приятели е, че като изтичат играчите на терена, ще зърнем сред тях бяло-русата му глава. Толкова беше рус, казва Маца, съпругата, жената, която боготвореше, че си мислех понякога, когато остарее - рус ли ще бъде или бял?
Котето не остаря. Твърде млад - ненавършил 33 години, зла съдба го отне от живота. Скърши крилата на два орела - Котков и Аспарухов.
“Белият орел” си спомням, че го наричаше един от най-близките му приятели Гого Мархолев. А прозвището идваше от орловия поглед, с който по всяко време следеше играта. Във всеки миг знаеше какво трябва да направи, във всяка ситуация имаше свое решение.
Помня го още юноша, през 1959г., когато нашите момчета станаха европейски шампиони. Какви момчета! Величков, Соколов, Кръстев, Александров, Китов, Ботев... Но сред тях той бе като “белия вожд”. И правеше играта, и вкарваше голове... За да завърши като голмайстор на турнира. Влезе сред “големите” в “Локомотив” като равен и въпреки младостта си, стана лидер. А когато пожела да играе в “Левски” - всички го разбраха. Дори железничарите не му се разсърдиха, защото уважиха желанието му да застане до Гунди. Само 36 мача изигра със синята фланелка, но вкара в тях 20 гола! Прегърна в 1970 година и шампионската купа. Незабравим в този шампионат остана мачът с ЦСКА (5:2), в който Котков вкара 4 гола.
Няма го, за да ни прави щастливи по терените. Няма го, за да огради с невероятна любов съпругата и децата си, няма го, за да вълнува приятелите си... А те бяха много. В приятелството му се кълнеха хора, които дори не го познаваха. Така се носеше и невероятната му “слава” на гуляйджия. В една вечер поне 100 души бяха готови да се закълнат, че са “ударили по едно” с Котето, а в същото време той може и да не е бил в София...
Не беше светец. Обичаше да се разтоварва в заведенията, но не заради ичкията, а за компанията. Случайно станах свидетел на една история. В сладкарницата на „София" Котето, на малка масичка си хортуваше с едно момче и едно момиче. Пред него стоеше бутилка “Кока-кола”. Директорът на комплекса Коста Ангелов, левскар, нервно минаваше покрай него. На другия ден бе мачът с ЦСКА. Накрая проверил сервитьорските бележки и разбрал, че в “колата” на Котето вече имало 4 водки. Вдигна му скандал: “Ние, левскарите, душата си изгаряме за този мач, а ти спокойно си пиеш...” Кольо се огледа с неудобство, защото от съседните маси го гледаха всички.
На другия ден се знае какво стана - Котето вкара 4 гола. Веднага след мача потърсил директора в хотела. Коцето го посрещнал с радостни очи и разтворени обятия, щастлив от победата на “Левски”. Поискал да го почерпи. А Кольо с усмивка му отвърнал: “Късно е. Ако вчера ме бе оставил да си изпия и петата водка - щях да вкарам и петте гола!” Такъв беше той - единствен и неповторим.
Някога този случай би бил забранен за пресата, за да не влияе лошо на младите. Днес всъщност доживяхме футболното време на Котков - не е важно как живееш, какво правиш, а как си вършиш работата на терена. Сега никой не шпионира играчите кога си лягат, какво пият, заключват ли се от жените си... Професионализмът, който изисква самоконтрол, имаше много отдавна своя първоучител, защото още преди 20 години Никола Котков бе истински майстор във футболната професия.

Людмил Неделчев

* * *

Никола Котков е роден на улица ”405” в софийската Драз махала. Тя се намираше до Локомотивното депо, заключена от улиците “Сливница”, “Мария Луиза”, “Раковски” и да речем – “Клокотница” (където е митницата). Бяхме добро семейство, живеехме във фондовите жилища по скоро като бедни, отколкото като хора със средни възможности. Баща ни беше шлосер в Катастрофната служба (тогава така я наричаха) на БДЖ. Майка ми никога не е напускала дома ни, тя беше прекрасна домакиня. А пък аз ритах топка в тима на “Победа” от малък, от малък поех и пътя на каменоделеца.
Близо до нашето жилище имаше празно място, на което от дете, както много софийски момчета по онова време, Кольо “овладяваше” топката. Тя най-вече бе парцалена. Той обичаше безмерно тази игра още от дете. Дори си спомням, че криеше топката при махленския бръснар Ангел, за да не я види майка ни. Родителите ни не бяха много възхитени, че ние се увличахме по “ритни топката”.
Наблизо бе 13-то училище. Там учеше Кольо. Но никой не го беше видял, за да го привлече в организирания футбол. А когато опря и до това пречката беше голяма. Директорката не даваше и дума да става той да тренира в “Локомотив”, тъй като прогимназията била разпределена към ЦСКА(?!). Озовахме се в трудно положение – ние, потомствените железничари. А братчето ми бе готово да не ходи на училище, но да играе футбол. Та се наложи по едно време за два-три месеца да тренира в ЦСКА с ходатайството на известния тогава масажист Насо Богданов, наш братовчед. След това всичко си дойде на място. Записа се в жп института “Г. Бенковски”. Завърши го успешно, мисля дипломата му беше петица. Спомням си, че трябваше за дипломата да се чертае някакъв детайл. Пък го нямаше. Хеле един инженер го намери. Та да видиш какво чертаене падаше. Той – правите линии, аз – кривите, извивките. Имах понятие от чертежи. Стана добре. Спомням си, че от комисията изразили съмнение дали той сам си е правил чертежа. Какво ти съмнение. Те не знаеха колко упорит беше той. От малък та до трагичния си край беше един добряк, но притежаваше твърд характер, не се предаваше пред никакви трудности. Обичаше да лови и басове. Един път се хвана на 200 лева, че ще вкара три гола на “Левски”. Така и стана, но парите не получи никога. Не ги и търсеше много. Та заедно с учението в жп института започна тренировки в “Локомотив”. Това беше иситнско щастие за него. Ние и в червата сме локомотивци. Какво друго – за него като футболист всичко е известно.
А, стана дума за “Левски”. Той уважаваше този отбор, но главната причина там бе, че някак не можеше да приеме обединения отбор “ЖСК-Славия”. По преминаването му в “Левски” нямахме консенсус, но той имаше много силен характер. Когато решеше нещо, никой не можеше да го разубеди. Но и в синята фланелка не беше лош. Много се имаха с Гунди. И на терена, повече в живота. И двамата бяха с добър нрав, Кольо много обичаше децата, на игрището на “Локо” орляци се трупаха около него. Най-много признаваше първия си треньор Тодор Конов, също и Георги Берков.

Георги Котков

* * *

Атанас Михайлов - Начко: “Някога, като гледах майсторлъка на Котков, се възхищавах, учех и вдъхновявах от него. Той беше твърде скромен, за да ми каже: Начко, гледай и се учи от мен!”
Георги Берков, треньор: “Котков бе мъж с характер, който никога не се страхуваше от личния неуспех, а винаги бе готов да даде всичко за победата. Той бе изобретателен и интелигентен, властен, с еднакво майсторство вкарваше голове и подготвяше други за партньорите си.”
Георги Аспарухов - Гунди: “Аз го заобичах от сърце още при първия ни досег. Всичко еснафско, особено вещоманията, му беше чуждо. Беше пет години по-голям и се обръщах към него с “бате Кольо”. Правех го и заради неповторимото му майсторство. Не му беше неприятно. Веднъж ме сряза: Какъв батко съм ти аз? Аз трябва да ти викам така, защото можеш всичко във футбола. Изчервих се от срам.”
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Сря 30 Юли, 2008 11:21    Заглавие: Отговорете с цитат

Фен опитал да се самоубие от мъка по Гунди и Котков

На погребението на двамата се стичат над 20 000 души - левскари, локомотивци, слависти, цесекари...

Любен Ангеловски

На 30 юни 1971 г. черна вест обикаля България за броени минути. Великите футболисти Георги Аспарухов и Никола Котков катастрофират в прохода Витиня и умират на място. Двамата играчи на "Левски" провеждат сутрешна тренировка на "Герена", после се качват в сивата "Алфа Ромео" с номер СГ 9999 на Гунди и потеглят за Враца, където са обещали да играят в юбилеен мач на местния "Ботев". На бензиностанцията преди Витиня те качват случаен спътник. Минути по-късно колата се забива с огромна скорост в излизащ от страничен път камион и лумва в пламъци. Тримата умират на място. Предлагаме ви спомените от това време на Любен Ангеловски, бивш председател на клуба "Приятели на спорта" към "Левски-Спартак".


Най-черният ден

30 юни 1971 г.! Този ден реших да прескоча до канцеларията на "Левски-Спартак" малко преди обяд. Слизайки от трамвая, видях на улицата ("Софийска комуна") внушителна група от хора. Като ме видяха, повечето се втурнаха към мен и ме посрещнаха с въпроса: "Вярно ли е? Кажи нещо?" Лицата им бяха изплашени, очите зачервени, погледите - почти замрели. Учуден и на свой ред запитах: "За какво става дума?" В този момент някой прошепна през сълзи: "Гунди и Котков катастрофирали тежко на път за Враца".
С подкосени крака се затичах към канцеларията на дружеството. След секунди бях вече там. Блъснах вратата на секретарката: "Цеце, вярно ли е?" Тя се хвърли към мене, прегърна ме: "Мъртви са и двамата! Като факел са изгорели след удар в камион. Заедно с тях е бил и военен." За миг просто онемях! Цеца се отпусна на стола и тихо зарида. След минутка-две събрах сили и се свлякох на улицата, където станалите вече хиляди с трепет и надежда ме очакваха. Вдигнах ръка. Мнозинството замря. Едва изрекох през сълзи това, което чух от секретарката. Потвърдих слуха! Хората заридаха. Някои дори неистово.

Раздялата

Денят на погребението на двамата футболисти бе делничен, обикновен. Слънцето трудно прозираше през сгъстените облаци над София. Тръгнах рано сутринта с трамвай N3 към мястото на поклонението - ст."Левски" (Герена). Малко преди подуянския мост забелязах тълпа хора, носещи десетки сини и черни знамена. Бавно и разпиляно се влачеха към стадиона. Като ме видяха, закрещяха: "Води ни, към дома на Гунди, а после на Герена! Ти си председател на клуба, с теб ще вървим". И ми тикнаха в ръката синьо знаме. Поех го и поведох колоната към родния дом на Гунди - в "Редута". Скоро колоната стана може би дълга над километър, не по-малко от 7-8 хиляди души. Стигнахме до дома на семейство Аспарухови. Заварихме също така много хора. На улицата бяха излезли родителите и голяма част от близките на нашия любимец. Подадох знак. Мнозинството замлъкна и коленичи. С още двама души от колоната отидохме и изказахме съболезнования от името на всички на прекършените от мъка родители. Целунахме ги, а те изридаха в прегръдките ни. Наоколо всички плачеха и кълняха съдбата. Представяте ли си какво значи десет хиляди човека да плачат накуп!
Половин час след това поехме към стадиона. Когато го наближихме, вече чакаха за поклонение от София и страната хиляди хора, подредили се на няколко километрова опашка. Всички искаха да се простят завинаги с незабравимите си любимци, да вторачат поглед и да им кажат последно "Сбогом!"

Сетният час

Настъпи часът на погребалната процесия. В стадиона, около него и в близките улици имаше повече от 20 000 души - левскари, локомотивци, слависти, цесекари, приятели на футболната игра от цялата страна. Всички чакаха и искаха да участват в нея. Мнозина вече бяха се простили с Гунди и Котков, но безброй бяха и тези, които не успяха. Просто денят не стигаше за всички. Колоната, влачейки се, потегли към вечното жилище на двамата любимци. От двете страни на пътя напираха хиляди. Кордонът на охраната беше изключително плътен - камиони и пожарни коли, милиционери, войници, цивилна охрана. Всички те с мъка удържаха хората. А в същото време отстрани към платформата с двата ковчега, поставени един до друг, се сипеше непрекъснат дъжд от букети с какви ли не цветя. Катафалката, зад която вървяхме непосредствено заедно с целия отбор и ръководството на дружеството, се движеше по килим от цветя, а грамадата над нея скоро се превърна в малък планински връх. Някъде по средата на пътя се случи нещо поразяващо. Незнайно как отляво едро човешко тяло тупна пред колата с ковчезите. В миг спирачките изскърцаха. Няколко души притичахме отпред и видяхме, че гумите на колелетата бяха опрели до тялото на млад мъж. Изпаднал в умопомрачение, той искаше да се самоубие.

Раздялата

Настъпи най-тежкият, най-страшният момент. Започнаха прощалните речи. Въпреки опитите на властта да ограничи влизането на хората поради липса на място наоколо, в продължение на стотици метри се бяха напластили хиляди хора. И те искаха да се простят в сетния час. Бях заел място в долния край на гробовете - на педя от ковчезите. До мен бяха застанали всички официални лица. По едно време някой ме хвана за ръката. Обърнах се. Видях млад офицер от милицията. Той ме извика към себе си, после плътно се долепи до мен и, тикайки нещо в ръката ми, прошепна:
- Това са костици от Гунди и Котков. Събрах ги от лобното място. Хвърли ги в някой от гробовете.
Върнах се на мястото си. По-късно, заедно с бучка пръст, пуснах найлоновото пликче в краката на Гунди...

Последната обич на Котето

След една тренировка на "Герена" в единия ъгъл на игрището бе седнал и си почиваше неотдавна облеклият синята фланелка русокос нападател на "Локомотив" Никола Котков. Минах направо на темата:
- Коте, много се сърдят твоите обожатели и приятели от "Локомотив", че си им изневерил в последния момент от твоя футболен живот и си дошъл в "Левски".
Котков ме погледна със спокоен, трезв поглед и сякаш имаше готов отговор.
- Не са прави! "Локомотив" е моята вечна майка и аз ще я помня и обичам до края на живота си. Нека знаят всички - кръвта вода не става!-
Тогава защо се нареди между "сините"?
- Просто така! Реших да сменя клуба си накрая на кариерата и най-вече да осъществя стара моя мечта - да застана в една нападателна линия до моя голям приятел Гунди и да поиграем заедно. Нали футболът е динамичен и красив спорт. Защо да не зарадваме всички - и левскари, и локомотивци. Пък и още много други!
И те наистина изиграха заедно няколко големи мача. Накрая изгоряха като факли заедно.
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14009
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Нед 05 Окт, 2008 19:49    Заглавие: Отговорете с цитат

Никола Котков
Изпратено от Gawain на 2008, October 4 - 10:50.

“Преди няколко дни Малката Перука за пореден път обяви, че е скъсал окончателно с плеймейтката Николета Лозанова, а след това доошашави аудиторията с вестта, че си е купил... хеликоптер.” Из жълтата преса.



Този свят не върви на добре и играта не върви на добре. Все повече хора отделят все по-малко внимание на възпитанието на своите деца и все повече хора няма какво да дадат на децата си – като интелект, като морал, като присъствие. Не само обществото, самите деца са губещи от подобна небрежност, от отсъствието на отговорност и достойнство през първите шест години в кръга на своите най-близки.



Светът около нас отчаяно се нуждае от авторитети и от примери. От образци. Играта се нуждае от тях, защото само този, който е изграден като личност, който притежава морала да сложи и други неща, по-високо от себе си, само той ще бъде в състояние да се изкачи нависоко и навеки да остане там. Подобно на Никола Котков, подобни на други футболисти, на много по-големи футболисти от тия, с които разполагаме към момента. Наше задължение е да не ги забравяме, наше задължение е да посочим на подрастващите какви трябва да бъдат. Не само заради играта,



Цаньо СЪРНЕВ:

Наричаха го Котарака, Котето, Котков. За младите почитатели на футбола, които не са го виждали, искам да кажа, че той много приличаше на актьора от филма “Денят на чакала”. За тези, които са го гледали, когато футболът имаше ниво и то бе високо, колкото прожекторите на стадиона – той беше техничен, имаше силен удар с левия крак, изключителен майстор на фаловете. Всъщност фаловете му приличаха на изпълнение с пиротехника – ако ударът се спреше в “стената”, някой падаше в “ нокаут”, а ако беше във вратата, изваждаше я с коловете... Вкарвал е голове и от центъра – пернишката публика може да свидетелства за това. Започна с юношите на “Локомотив – София”, където беше водач и звезда. По-късно много футболисти израснаха, вгледани в играта му – елегантна, фина, атрактивна. но и заради тях самите. Заради цялото ни объркано и отчаяно общество.



КАТЯ КОТКОВА:

От ученичка ми викаха Маца. (Обясняваха ми, че се галя на думите. разтеглям ги, свързваха го и с очите...) И един ден (вече бях студентка английска филология) мой познат, Георги Мархолев, ми каза, че иска да ме запознае с хубав мъж, който също бил “маце”. Не го попитах кой е, да не развалим вкуса на изненадата. Беше слънчев ден, може би празник, защото хората носеха цветя, а на мен ми беше малко притеснено и много любопитно. Вървяхме по “Раковска”. Гого протегна ръка напред и видях под едно дърво усмихнат и лъчезарен Котков. Аз също спортувах тогава и бях гледала много от мачовете му. Беше облечен с костюм, вратовръзка и бежов шлифер, в ръцете му - цветя, а на ревера на сакото - малка значка на “Мерцедес”. Очите му бяха синьосребристи, от такива очи е по-добре да стоиш далеч, ако играта ти не е честна. Подаде ми ръка и в този момент някой поздрави: “Мац, здравей!”. Обърнахме се и двамата. После се разсмяхме. Котков каза: “Това е знак, че оттук нататък заедно ще се обръщаме на този поздрав”. Не отговорих нищо. Дотогава не харесвах руси мъже.



Като бях бременна с дъщерята, ставаше сутрин в пет да ми купи мекици, та ако ми се доядат.. . Много помагаше вкъщи. Когато дойдеха футболисти с жените си - гогава живеехме дружно,- той слага престилката, а те го будалкат: “Ще ни развалиш семействата...” Можеше да си сготви, да се изпере, само за пазар не го биваше. Пратя го за пет пържоли, той донесе двайсет - месарят му ги препоръчал. След мача с ЦСКА, на който вкара четири гола, непознати деца му подариха бяло коте. Не даваше на никой да се грижи за него. Ядяха си двамата, къпеха се. В деня на смъртта му котаракът изчезна и никой не го видя повече.



Котето беше милозлив човек. Нямахме кола и когато трябваше да ходим някъде, приятели ни услужваха. Та когато сме пътували, никога не стигахме навреме. На всеки, който му махне, спира и го взема дори и съвсем да не е в нашата посока. Войник не пропускаше, особено пък някой с аварирала кола. Кой за сервиз, кой за “Пирогов” - не оставяше никого. Майка му така обясняваше неговата човечност: “Котето е бил близнак с друго момче, което почина при раждането. И все си го търси - казваше тя, - а човек се намира с добро.” След смъртта му тя отслабна четиридесет килограма и за една година си отиде. Не съм чула Котето да й каже дума насреща или да й възрази...



Веднъж на мача с “Ботев” Враца, му счупиха носа. Докараха ми го със шита горна устна на кръст и кръгче около него. Не можеше да говори, затова ми написа. “Събирам за мердедес, започваме от емблемата.” После започнахме да ‘събираме” много: комоциум (а публиката реве, че е пиян на терена), отлепване на надкостницата, шест дена след операцията го накараха да играе...



Запалянковците го обичаха и не можеше да се откъсне от тях. Къщата ни беше пълна с железничари - кого уволнили, на друг дали стар локомотив, - тичаше да им оправя бакиите.



Помагаха му и на него. Харесваше треньора Витлачил, към когото всички хранеха особено почитание и симпатии. Интелигентен, приятен човек, с него можеше да споделиш и сълза, и радост. Той не ги събираше преди мача на лагер, а ги оставяше вкъщи. Минаваше на проверки да контролира спазват ли режима. При нас все се случваше, че когато дойде, аз храня малкия. Вземаше го от ръцете ми, слагаше го на коляното си и довършваше храненето. Ако станеше с мокро топло коляно, казваше, че това е знак за победа в предстоящия мач.



На тръгване нареждаше на Котето, но достатъчно силно, да чуя и аз: “Да затваряш гардеробите...” Преведено от езика на спортния режим.означаваше: всеки да спи поотделно...



Винаги се е разговаряло за спорт в нашата къща. Котето харесваше Джани Ривера, а за Кройф казваше, че е по-голям от Пеле. Уважаваше Лев Яшин, но еталонът му за играч беше Гаринча. “Муцо - казваше ми, - като млад умирах от радост и бях горд, ако някой от по-възрастните футболисти ме накара да му донеса обувките. Ще си счупя краката да бързам, а по пътя все ще намеря някакъв парцал да ги лъсна. А сега можеш ли да накараш някой да ти донесе обувките? Той ще ги напълни с кабърчета...”



Четеше и купуваше всичко, което излиза. Следваше задочно двигатели с вътрешно горене и нямаше оценка, по-ниска от петица. Напразно...



Последния ден бяхме неразделно двамата. Не бях добре и сутринта той ме заведе в поликлиниката. Оттам минахме при една приятелка, която гледаше на кафе, и аз поисках да ми види чашата – през дъното й минаваше широка бяла линия, а встрани - натрупана утайка като две могили. Тя погледна, погледна и мен, стана внезапно и я изми на мивката. “Днес не съм разположена - каза, - ще ти гледам друг път.”



След седмица щяхме да заминаваме на морето и затова го помолих да минем през пазара да купя шапки за децата. Като се върнахме, в пощенската кутия имаше съобщение, че дъщеря ни е приета за манекенка на “Лада”. Беше осемгодишна, добре сложена и щеше да представя детски облекла. Аз се зарадвах, а Котето се разсърди. Не му се видя сериозна тая работа, той имаше други планове за нея.



Сега непрекъснато си повтарям мисълта на Чаплин: “Има нещо по-неизбежно от смъртта - това е животът.”Ако беше жив, щеше да е подхванал петдесет и първата си година. Беше рус и сигурно белите му коси нямаше да личат. Едва ли щеше да напълнее - някаква пещ имаше у него, в която той хвърляше дните, годините и огорченията си. Живееше само с радостите си. Затова все го сънувам усмихнат, пълни някакъв багаж в голяма спортна чанта, целува децата и от вратата им казва: “Аз няма да се върна...” И все срещу Задушница. Като тръгна да раздам, който ме види с чинията, се разплаква ... През декември миналата зима на рождения му ден един от приятелите му отля от чашата си и каза: “Нека живите забравени да изпием по глътка за незабравимия...” От осемнайсет години Котето го няма и целият ни живот е мъчително укротяване на разрухата. Над хиляда души са ми разказвали, че са били с него в последния му ден. Не им се сърдя. Годините ми са пълни с любовта на хората, които го обичаха.



Петко Суровянски
_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Нед 26 Окт, 2008 15:00    Заглавие: Отговорете с цитат

Дъщерята на Котков: Криеха за третия човек с Гунди и Котков


Сега мога да кажа, че тези панихиди са един много голям цирк. И аз вече не правя панихиди. И няма да правя, докато съм жива. Бяхме на последната обща панихида, мисля, че футболният съюз я прави в черквата на Пионерския дворец и трябваше да се открие тази плоча на Витиня, която направиха там. 30 минути слушах колко добър бил Гунди. Добре, така да е, но това е панихида на двамата, не на единия. Да не ни бяха викали нас.

Дъщерята на един от най-прославените футболисти от близкото минало Никола Котков се изповяда вчера в предаването “Истории с Патрашкова” по ТВ 2.
Мария за първи път потвърди публично информацията, за която бяха чували част от футболните фенове, че в колата на Гунди и Котков, с която те катастрофират през 1971 година, е имало и трети човек.
Името му се споменава между другото след трагедията, след което за него престава да се говори. Догадки за случая се появяват в отделни вестници преди години.
Мария Коткова, която е била 9-годишна, когато баща й умира, дори не знае неговото име. “Татко винаги ми е липсвал. И сега ми липсва. Друго е да имаш баща. Съвсем друго е”, каза през сълзи в “Истории с Патрашкова” дъщерята на един от най-техничните ни футболисти.
Ето целия й разказ.
”В колата е имало още един човек, който изобщо не се споменава толкова години.
Те са го качили на бензиностанцията. Мисля, че е бил полковник. Трима души са били в колата, не са били двама. Случаен човек е бил, съвсем случаен. На автостоп са го взели. Загинал е, да.
Иначе малко работи помня от детството си, но във всеки случай повече от брат ми, защото бях по-голяма от него.
Татко ходи на работа, прибира се, вечеря се, излизаме някъде, прибираме се. Нищо по-различно от всички останали. С изключение на мачовете, които ходеше и играеше.
Най-любимото ми беше всяка неделя да ходим в сладкарница „Берлин“, която беше над кино „Сердика“. Едни големи сладоледи ми се разрешаваше да ям, с едни големи човечета, слончета. Беше всяка неделя задължително.
Никога не е бил строг с мен, в смисъл не ме е бил, но имах страх от него. Само като погледнеше по-различно и тонът като се променеше, знаех, че нещата не вървят на добре и правех, каквото трябваше да правя.
Имаше много хора, които го спираха по улицата. Вкъщи винаги е имало много хора, приятели, и то не само от София, а отвсякъде, от цялата страна. След като той почина, всичко драстично спря.
Самите футболисти тогава живееха много близко със семействата си. Няма значение примерно, че единият е от ЦСКА, другият от „Левски“, третият от „Славия“. Събираха се много. С Митата Якимов се събираха, с Пената, със Сашо Костов. Иначе за приятел на баща ми мога да посоча хирурга Георги Златарски. Той и до ден-днешен е може би един от истинските приятели на баща ми.
Аз си спомням целия ден преди трагедията много добре. Той първо нямаше да пътува за Враца. След това се обади по телефона Червенушев. Баща ми говори с него и каза, че заминава за Враца и да кажа на майка ми.
Мисля, че Червенушев е бил председател на дружеството тогава. Не знам как е първото му име. Но той се обади вкъщи и баща ми замина.
После се обадиха вкъщи, не помня кой и казаха на майка ми, че са катастрофирали. После дойдоха и я взеха, мисля от вкъщи, и тя замина за Витиня.
А този същият Червенушев дойде вкъщи да каже, че детето лъже. За какво да лъжа? Много добре си го спомням това. Минало...
Иначе погребението? Много хора помня. Имаше много хора. Баба ми на майка ми ни водеше мен и брат ми. Даже не ни пускаха и тя се развика. А не е човек, който прави такива работи. Но се развика и направиха един коридор, по който минахме. Помня много хора, ужасно много хора.
Не е лесно. За мен едно дете трябва да има двама родители. Добри-лоши, но двама да са. Това е много важно. Не беше лесно, най-вече за майка ми, защото тя беше доста млад човек.
Пораснахме. Живот като на всички останали. Нищо по-различно.
Сега мога да кажа, че тези панихиди са един много голям цирк. И аз вече не правя панихиди. И няма да правя, докато съм жива.
Бяхме на последната обща панихида, мисля, че футболният съюз я прави в черквата на Пионерския дворец и трябваше да се открие тази плоча на Витиня, която направиха там. Много симпатичен е човекът, който я направи, запознах се с него. 30 минути слушах колко добър бил Гунди. Добре, така да е, но това е панихида на двамата, не на единия. Да не ни бяха викали нас.
И след това, не искам да казвам кой точно беше приятелят, но той много добре знаеше, че ние нямахме кола тогава. Попитах как ще се ходи до Витиня. Аз и брат ми – все едно нас ни няма, но майка ни? И той ми каза – на „Герена“ долу има рейс за феновете. И това ужасно ме възмути. Точно тогава решихме, че няма да правим повече общи панихиди.
Който го е обичал и уважавал, да го почете. Събирам близки, приятели вкъщи. Но по гробищата такива работи не правя.
Нямам нищо против Гунди. Аз от баба ми знам, че е бил много скромен човек, много скромен и много възпитан.
Ходя на гроба, разбира се. Даже се мъчих да садя цветя, но не става. Няколко пъти садихме, поливахме, садихме, поливахме. Или изчезват цветята, или не се хващат.
Но все пак гледам да поддържам гроба в добро състояние. И то не заради хората, а заради себе си.
Не мога да кажа, че татко е забравен, но просто времената се менят. Не се е писало и говорило толкова за баща ми и затова вероятно така се е получило.
Като ми каже някой: „Аз бях с баща ти голям приятел, заедно си пиехме мастиката“, веднага ми става ясно какъв приятел му е бил. Че въобще не го е познавал. Говореше се, че пиел и ходел, и тренирал. Нали той, ако е пиел денонощно, не знам как е ходил по два пъти на ден на тренировка и как е играл мачове. Знам, че са се събирали и са се черпели, но това е в реда на нещата. А после се изкарват невероятни работи.
Имам фланелката му от световното в Англия, целия му екип, футболните обувки. По тяхно време те са били ужасни в сравнение с днешните футболни обувки. Пазя две кристални чаши, пак от 66-а, от световното са подарък. Пазя дребни работи.
Да, на майка ми не й беше лесно, но ни отгледа. Сама жена, млада жена. Но тя е борбен човек и се оправи. 8-а година тя вече е в провинцията. Ожени се втори път за много свестен и разбран човек. И мисля, че много отдавна трябваше да направи такова нещо. Не е най-добре, но е добре. В смисъл, ако си е тука с мен, в София, ще е по-различно, отколкото там. Но явно там й е по-спокойно.
Не мога да кажа, че моят живот е по-различен от този на много хора в България. Където и да съм работила, мисля, че мога да се справя с всичко. Освен че не мога да играя футбол. Това е сигурно за съжаление.
Сега имам нова работа – в Столична община. Ужасно съм доволна. Протегнаха ми ръка – нещо, което не знам откога не ми се е случвало. Помагат ми и съм доволна. Иначе на наши мачове напоследък не ходя. Обичам да гледам английски мачове. Събота и неделя са най-любимите ми дни, защото тогава има английски мачове.
Аз баща ми въобще не помня как е играл. На външен вид може би го помня. Всяко поколение има добри футболисти. Всеки е добър за своето време. И затова не може да се каже – този е най-добрият, а онзи най-лошият. Така мисля аз.
А, имаше една котка. Подариха му я децата от квартала. Майка ми беше в чудо. „А, котка“, но свикнахме с нея. Тя избяга същия ден, в който баща ми почина. После уж я видяхме на някакъв строеж. Всички деца от квартала се втурнахме да я търсим, но не я намерихме.
Те, изглежда, котките са много чувствителни и много усещат кога ще има земетресение и такива работи... Някакво развито чувство.”



В.”Новинар”
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Нед 26 Окт, 2008 15:14    Заглавие: Отговорете с цитат

Интересен материал за смъртта на Котков и Гунди, представящ реакциите на властта по повод многохилядното погребение.



Погребението на загиналите на 30 юни 1971 едва 28-годишен Гунди и 32-годишен Котков остава като паметен ден на всенароден траур в историята на тоталитарната система. По неофициални данни, над 550 хиляди души се сбогуват завинаги с българските футболисти. В прощалния ден към София с насълзени очи и черни дрехи се стичат хора от цяла България. Във влаковете и автобусите няма места, а освен с автомобили, пристигат хора дори и пеша. На стадион “Герена”, където е поклонението, става страшно. Часове, някои дори от предишната нощ, чакат да се отворят вратите. Тълпата расте като човешка лавина. В центъра на терена възрастен човек удря чело в земята и със стенание и викове повтаря: “Защо ни ги взе, Господи?” Цялата милиция, огромен брой военни, пожарникари и цивилни ченгета внасят ред около синия стадион. Всекидневно листовете, снимките и некролозите се прибират от Държавна сигурност.

Разсекретеният от комисията Андреев Протокол номер 140 от съвместно заседание на Политбюро на ЦК на БКП с колегиума на МВР от 13 юли 1971 разкрива обсъждането на “някои отрицателни постъпки” на министъра на вътрешните работи Ангел Солаков, които засягат отношението на тоталитарната власт към българския футбол, смъртта на двамата български футболисти и страха от ефекта на масовата мобилизация на стотици хиляди българи на погребението на двамата. На извънредното заседание присъстват Тодор Живков, Борис Велчев, Боян Българанов, Живко Живков, Пенчо Кубадински, Станко Тодоров, Цола Драгойчева, Пеко Таков, Иван Пръмов, Ангел Цанев, Венелин Коцев, Григор Шопов, Мирчо Спасов и др.
В стенограмата четем Тодор Живков:

“Другари, на заседанието на Политбюро във връзка с обсъждане състава на МС ние разгледахме случая с др. Солаков и тогава се счете за нецелесъобразно да се издига неговата кандидатура за министър на вътрешните работи. На това заседание на Политбюро се договорихме отново да се върнем към случая с др. Солаков с участието на колегиума на МВР. Позволете ми накратко да засегна някои въпроси, отнасящи се до постъпките на др. Солаков… Ще започна с почивката на др. Солаков и др. Шопов (Григор Шопов, зам.министър на вътрешните работи, б.р.) през лятото на 1969. Доколкото съм информиран, на др. Солаков и на др. Шопов е оказано извънредно голямо гостоприемство от съветските другари. Те са посетили Далечния изток и някъде към японската граница са се срещнали с един граничен отряд, който носи името “Русчукски” поради това, че тази част по време на Отечествената война е освободила Русе.

След това е трансформиран в граничен отряд и командването на Съветската армия е решило той да носи името на Русе. При прощалната вечеря др. Солаков взема думата и казва примерно следното: Другарите от този отряд се заблуждават, като смятат, че те са освободили Русе. Нищо подобно, те не са освободили Русе, както и Съветската армия не е освободила България. Българският народ сам се е освободил, а след това дошла Червената армия. Става един от първите заместници на Андропов (Юрий Андропов, тогава шеф на КГБ, б.р.) и спокойно, аргументирано отговаря на др. Солаков. Др. Солаков отново става и започва спор с него, получава се конфликт. Така е завършила тази вечеря. Аз при едно мое отиване в Съветския съюз помолих да се срещна с др. Андропов по този въпрос и му обясних, че този случай е изолиран, че нямаме други факти. Др. Андропов се съгласи с мен и смятам, че ликвидирахме за тогава този въпрос. Трябва да кажа обаче, че до ден днешен др. Солаков не е съобщил в ЦК, нито се е извинил на съветските другари за този скандал, който е предизвикал. А той е бил длъжен да се извини, ако е казал това в пияно състояние…

Другари, колкото и да звучи парадоксално, др. Солаков се смята за най-добрия познавач на футбола, въобще на спорта в България. Той се е пристрастил до такава степен, че вече неговият авторитет е подронен сериозно в МВР и в някои кръгове на нашата общественост. Той се занимава с подреждане на спортисти, с купуване на спортисти. Създал е огромен щат (трябва да се види откъде взема пари да го издържа) с високи длъжности и звания. Известно е, че на няколко стадиона в нашата страна е освиркван. Това, което ни разтревожи, е погребението на двамата спортисти (Гунди и Котков, б. ред.)! Ние ценим тези спортисти, те са талантливи, но това, което др. Солаков извърши, не зная дали в някоя друга социалистическа страна биха си позволили да извършат, без да се разтревожи партийното и държавно ръководство! Участват в погребението над 150 000 души! Някои другари твърдят, че такова погребение в България не е имало! 150 000 души не са участвали в шествието при погребението на Георги Димитров!

Др. Солаков, ти не си ли зададе въпроса, че всички тези хора работят някъде, че те трябваше да напуснат своите научни институти, учреждения, фабрики за това погребение? Не ти ли е известно на тебе, че такива спортисти като Аспарухов и Котков са достатъчно известни и не е нужно да се лепят афиши и да се призовават гражданите да участват в погребението, че не е необходимо да се провежда тази хитрост, че на стадиона ще се проведе голямо поклонение? Такова поклонение не е имало. Оттам се е разгърнала манифестация! Наредил си административно целият ръководещ състав на
министерството да участва

Защо извърши погребението в часа, когато погребваха съветските космонавти? Защо трябваше да се огорчат съветските хора, на какво основание? Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа, освен тези, които партията издига! ”

Ангел Солаков е уволнен на 19 юли 1971 - от позициите му на шеф на МВР и шеф на КДС. До този момент той е недосегаем -притежава огромна, обособила се с времето автономна власт. ЦК на БКП и Тодор Живков са изплашени от потенциала в личността на Солаков, който овладява, контролира и в известен смисъл задоволява страстите и настроенията на масата посредством футбола. Мобилизацията на над половин милион граждани за погребението на Гунди и Котков предизвиква страх у властта - страх от себеорганизиралата се маса, страх от нейните инертни сили, които могат да се пренасочат в даден момент срещу властта и страх от фигурата на Солаков.

След уволнението му, мястото и ролята на Ангел Солаков в българския спорт и българския футбол са заети от довереното лице на Тодор Живков - неговия зет Иван Славков.

Ден като кошмарен сън

Утрото на 30 юни 1971 е ведро. Към 9:30 ч. Аспарухов пристига на стадион “Левски” в квартал Подуяне. Колегите му са вече в анцузи, подготвят се за поредната тренировка. Капитанът няма да бъде днес с тях, ще пътува за Враца заедно с Никола Котков, където и двамата са поканени да участват в юбилейния мач по случай 50-годишнината на тамошния “Ботев”. Винаги отзивчив, Гунди не може да отклони тази покана. Не бива да си мислят хората, че “се големее”. Мигът на тази раздяла се врязва завинаги в паметта на онези, които са изпращали двамата изтъкнати футболисти. Пред очите им са 28-годишният Аспарухов в тъмносиня спортна блуза и 32-годишният Котков в елегантен костюм, с вратовръзка. Усмихнати те се вмъкват в бежовата Алфа Ромео-Джулия ГТ на отбора, след като полагат автографите си върху снимките, които неизменните им поклонници и в тоя ден не пропускат да им поднесат. Колата потегля и само за секунди номерът СГ 9999 изчезва от погледа на изпращачите. Изчезва заедно с пътниците завинаги…

Витиня, бензиностанцията. Автоматът отчита бензина, а обслужващата жена в оранжева блузка и синя престилка се взира в тези така познати от многобройните фотографии и от страниците на вестниците образи. Тя не подозира, че е последният човек, който ги вижда живи, че само след няколко минути тези образи ще се изпепелят. Към колата се приближава непознат мъж, който бърза за някъде и моли да бъде взет. Аспарухов не е от тези, които ще откажат. Подава на продавачката десетлевова банкнота, сяда зад волана и запалва мотора. Жената изтичва и обяснява, че бензинът струва 9,20 лв., иска да върне остатъка. Гунди махва с ръка и дава газ. По-късно, когато се узнаваразвръзката, неговата майка ще спира с въздишка на тоя момент: “Да беше се проявил като скъперник, та да се забави за тези осемдесет стотинки още минута. Минутка, която щеше да го спаси…”. Защото впоследствие, при злополуката се изяснява, че разстоянието между сблъскването с товарната кола и възможното разминаване, измерено във време, е точно една минута.

Автомобилът ловко се измъква от стръмните серпантини, излиза и от последния завой. Но малко по-надолу, на 150-160 метра от страничния път, идващ от Петрохан, изскача товарен камион ЗИЛ с тежко ремарке, преграждащо фатално асфалтовия път. По-нататък всичко се развива мълниеносно и трагично. Аспарухов прави енергичен опит да предотврати неизбежното - данните говорят, че Алфата е оставила следи от своите гуми цели 30 метра. Напразно. Ударът е страшен, предната част на купето се врязва в резервоара на камиона. Върху автомобила плисва бензин и се възпламенява. Спортната Алфа Ромео гори като факла. Никой, нито шофьорът на самосвала, нито пристигналите с други коли хора успяват да помогнат. На 52-и километър от София, 11 часа, 30 юни 1971 година… Така трагично и нелепо загива, заедно със своя съиграч и приятел Никола Котков, невероятният Георги Аспарухов. Едва навършил 28 години.

***

Погребението на Гунди и Котков - ден на всенароден траур. Хората прииждат и многолюдието е неконтролируемо. Всеки иска да се докосне до закованите безмълвни ковчези. Процесията е безкрайна. Когато челото навлиза в столичните централни гробища, опашката на колоната с венците е още на Герена. Стотици хиляди след тях така и не могат да стигнат до гроба. След края на траурната церемония огромни площи от гробищата са практически напълно унищожени. Гробовете на Гунди и Котков месеци наред представляват грандиозни пирамиди от цветя и изписани листове с молитви, поеми, некролози, снимки. Всекидневно листовете, снимките и некролозите се прибират от Държавна сигурност.

По материали от: Тодоров. С. и М. Стефанов. Георги Аспарухов. 1978, София. Сп. Сините Л. Неделчев, година 2, бр. 6 и А. Иванов, година 3, бр. 6. ФК Левски

[/img]
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Пон 27 Окт, 2008 12:37    Заглавие: Отговорете с цитат



Древните римляни казвали, че дори световната слава отминава бързо. И най-големите герои в човешката история, влезли в епопеята на незабравимите, един ден минават в кохортата на забравените. Българският футбол не прави изключение от традицията, но има две имена, които и днес ни припомнят, че има легенди, които не умират. Преди 35 години изключителните като хора и футболисти играчи на Левски Георги Аспарухов и Никола Котков минаха в небитието, за да останат завинаги в нашите сърца.

Жестоката катастрофа на Витиня, когато сблъсък с камион изпепели прочутото “Алфа Ромео” на Гунди, свърза навеки красавеца виртуоз, израснал на “Герена” и дошлият от “Надежда” мъжкар с топовния удар.
Двамата бяха като скачени съдове на терена, където замисляха и завършваха с голове по артистичен и недостижим за простосмъртните начин безброй непредвидими от съперника атаки. Бяха гросмайстори в играта, бяха две тела, водени от мислещи еднакво мозъци. Бяха предани на футбола до такова безумие, че нямаха нито време, нито желание да вземат нещо от страхотната си популярност, която им отваряше всички врати в България. Техният интерес не бе материалното, а онова духовно богатство, което любимият им кумир Левски наричаше “народното благо”.
Гунди бе надарен с всичко, което Бог би могъл да измисли, за да направи някого свое най-обично чадо. Ставаше и за киноартист с южняшката си хубост и тази снага на левент, който е наследил Крали Марко. Ставаше и за детски учител, защото се грижеше с еднаква бащинска любов и към своя наследник Андрей, и към всички деца на България, вперили огромните си като небето, благодарни очи към идола, решил да поиграе с тях на улицата. Ставаше най-много за перфектен централен нападател, защото можеше всичко в играта. Да пробива, да подава, да вкарва по изумителен начин. С левия и с десния крак, а най-вече с онези ненадминати и днес удари с глава, когато чуждите коментатори го наричаха “Българският Вилхелм Тел”. Затова Аспарухов стана играча – мечта за прочутия треньор на Милан Нерео Роко, който даваше баснословни суми за българина, но Гунди предпочете да остане в родината си. Затова светила като Пеле и Еузебио, като Алберт и Гаринча твърдяха, че той е магьосникът, който може да превземе всяка крепост.
Котето пък не говореше много, но и в Локомотив, и в Левски често печелеше сам решаващите дербита. Беше спокоен и безмилостен при дузпите и фаулите, късаше мрежите с топовния си шут, а със стоманения си характер и непримиримостта си напомняше за войводите от времето на Индже и Шибил. Бачо Кольо, както с уважение го наричаха даже по-възрастните съотборници и феновете, с ходовете си на терена бе истинско продължение на фантазията и финеса, които струяха от Гунди. Случайността ги събра двамата в един автомобил на път за Враца, но иначе те бяха достойни един за друг партньори. И цяла България дойде да ги изпрати в последния им път, по улиците на София имаше стотици хиляди покрусени почитатели. Толкова отчаяни и ридаещи като деца мъже не са се събирали оттогава на едно място и този всенароден изблик на огромната мъка донесе сътресения във властта. Този контраст между поклонението към Гунди и Котков и безразличието, с което хората се отнасяха към комунистическите вождове, накараха Първия вожд на БКП Тодор Живков и неговите слуги в Политбюро да уволнят министъра на вътрешните работи Ангел Солаков, който бе голям приятел на двамата и покровител на футбола в Левски.
“Минаха 35 години от смъртта на Гунди и Котков, а все не мога да повярвам, че ги няма на този свят. За мен те са живи, защото бяха Богове в играта и в живота. Неземни футболисти и рядко човечни приятели и бащи. Гунди го знаеше целият свят , у нас го обичаха дори запалянковците на ЦСКА, които неведнъж е разплаквал. Затова цяла България страдаше и плачеше за любимото си чедо, което знаеше и можеше всичко в играта. Което страдаше жестоко от ударите на съперниците на игрището, но като истински ангел им прощаваше всичко. Играл съм срещу Аспарухов, той бе такъв джентълмен в двубоите, че не смеех да ритна отново обутите му в специални ортопедични обувки, жестоко насинени крака. После станахме съотборници, това бе кратък, 3-годишен период на безумно щастие, защото Гунди ми разкри великата философия на играта: Побеждавай, без да унижаваш другия! Където и да отидеше Левски или националният тим из страната, ставаха всенародни митинги. Хората чакаха с часове, за да видят и да пипнат Гунди. Той бе най-мощният магнит на света, който привличаше мало и голямо. Докато се качи в автобуса ни след мач, поне няколко хиляди се изреждаха да му стиснат ръката, нищо, че бе съкрушил техните любимци. А колко скромен и тих беше Георги, въпреки тоновете слава, качена върху яките му рамене. Господ му бе дал всичко – красота, чар, извънземен майсторлък, истинска човечност към всеки страдащ, че затова си го прибра толкова бързо до себе си. Вярно казват, че най-добрите си отиват най-рано. Най-жестокото нещо за мен обаче е издържалата цели 35 години вяра у милиони българи, че такъв като Аспарухов няма да се роди никога повече на тази земя!” Това е изповедта на Кирил Ивков - човека, който бе един от играчите, продължили делото на Гунди и Котков в Левски и в националния тим. Всъщност, така живеят легендите. Не само като ги помним, но и като се опитваме да бъдем поне в нещичко големи като боговете.
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Пон 27 Окт, 2008 16:35    Заглавие: Отговорете с цитат

Попаднах случайно на една интересна статия, писана по друг повод, която обаче включва интересни размисли относно Котков.

За срама и наглостта

Открито писмо до треньора на БАТЕ (Борисов) с копие до българската публика

Димитър Денков

Уважаеми г-н Гончаренко,
Пиша ви с молба да извините обидните квалификации, направени за вас, отбора, града и страната ви от представители на ФК "Левски", журналисти и запалянковци преди мача на 13.08. т.г., който заслужено спечелихте. В радостта от победата сигурно сте ги забравили или им се надсмивате. Струва ми се обаче, че ако пропуснем извиненията, ще затъваме още повече в наглостта, която попарва зачатъците на необходимия понякога срам.
Освен като български гражданин аз имам донякъде право да се обърна към вас и като временен почитател на "Левски" от годините, когато бях левскар котковист. Имаше такава секта сред запалянковците на клуба от "Герена". Те бяха, казано по днешному, фенове на "Локомотив" (София), които не приемаха обединението на любимия железничарски клуб с отбора на трудовите войски "Славия", което роди ЖСК "Славия" и изпрати още по-любимия Никола Котков в отбора на народната милиция "Левски-Спартак". Може би знаете, че той загина при автомобилна катастрофа с иконата на истинските левскари - Георги Аспарухов. И до днес Гунди е славен като най-добрия български футболист, макар котковистите да имаме известни съмнения по този въпрос, с което се отклоняваме от левскарската ортодоксия. Така или иначе, мнозина симпатизирахме на "Левски", защото там играе най-добрият за нас футболист. Пак по онези времена, след спортен провал Политбюро на ЦК на БКП пускаше статии под гръмки заглавия от типа "Докога ще търпим недъзите в българския футбол" и взимаше съответни решения. Не беше само от кумова срама, а и от политическа хитрост на властта, която

виждаше в спорта и отдушник, и средство за възпитание

Ако обществото напредва, а спортистите му се провалят никнат подозрения, че напредъкът не е чак толкова голям, колкото го представят: това е твърде сериозен повод за притеснения от възможни идеологически изводи не само в тоталитарни държави. Но това е минало, което надали интересува млад човек като вас. Повече трябва да ни вълнува настоящето, в което няма такива притеснения, тъкмо защото наглостта надхвърля срама, а не само защото по разбираеми политически и икономически съображения спортните босове са извън затвора.
Тук са нужни няколко бегли обяснения, които, надявам се, ще разберете.
Ако пренебрегнем агресивното изтласкване на срама, чиято проява е наглостта, можем да кажем, че тя е присъща на зле възпитани в самопреценката си хора. На тях им липсват не само първите 7, но и следващите 20 години. Понякога тая липса съвпада с т. нар. преход към демокрация, в който наглостта има свойството да изразява обществено състояние, при което за добре възпитаните хора остават единствено срамът и мълчанието.
Подобна наглост напоследък се стеле у нас толкова плътно, че надделява над необходимия срам в различни форми: отговор на евродоклад или на земеделски искания; участие в партиен купон на Бузлуджа или в "открит парламент" пред президентството; обяснения на замяната на влакове с автобуси или на един МВР шеф с друг; оправдание на учителски съкращения или на подкупност в съдебната власт и др. Така и без "светът да е олимпиада", наглостта придобива спортен облик, при който човек започва да мисли, че

се състезават все по-нагли обяснения на провалите,

макар най-нагли да са очакванията за успехи. Впрочем не броим ли врачките, успехи се предричат само от управляващите шайки и журналистическия им антураж. По това спортните босове приличат на политическите, като вероятно има някаква разлика в процента комисионни за препиране на мръсни пари и в реда на новините. При вас може би също е така, но мен истински ме притеснява езикът, който става у нас обичаен ,особено към отбори на страни извън нашия "цивилизационен избор". Ако бяхте треньор на "Андерлехт", надали щяхте да чуете за вас и отбора си това, което безсрамно се издърдори.
В това отношение няма разлика между тия, които заявяваха принципна позиция за Косово и обратната принципна позиция за Южна Осетия, и ония, които вярваха, че "утвърденият ни европейски отбор" ще премаже "колхозен тим от измислена държава". Колкото първите бягаха от аналогии между Милошевич и Саакашвили, толкова и вторите се бояха да ви сравнят с Вили Вуцов, чиито джапанки струват 400 евро. Бяха ли направили сравнение, в първия случай щяха да открият, че действията на сръбския "диктатор", умрял в Хагския затвор, си приличат с тия на грузинския "демократ", който, както изненадващо сподели в интервю жена му, продължавал традицията на силни лидери от грузински произход като Берия и Сталин. Във втория обаче щяха да се изненадат още повече, тъй като както собственикът, така и треньорът на "Левски" удивително приличат на трактористи в някоя окрадена от самите тях МТС, докато вие изглеждате като пианист. У нас благодарение тъкмо на демократичната наглост

е прието за обидно да си тракторист,

както изглежда смешно отборът да носи име на тракторен завод. Макар че по-обидно и смешно е отборът да злоупотребява с име на национален герой, чийто дух би се срамувал тъкмо от наглостта в принципната безпринципност.
Тя стига дотам, че едните се мислят за незаменими политически фигури така, както другите виждат една-единствена възможност за "Левски" в срещата си с вашия отбор: победа. Не че не може това да стане в Борисов, както и не че не може да се случи чудото в Пекин, предсказано от врачките, според които по медали България ще е преди Беларус в олимпийското класиране. Но по-добре е да не става, защото пак ще захрани наглостта, която прикрива срама. От него все повече се нуждаем, за да се сетим, че ако не трябва да се извиняваме по-често, поне следва да мълчим.
Приемете моите извинения, както и пожеланията за успех в реванша за двата отбора!
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Пон 03 Ное, 2008 23:41    Заглавие: Отговорете с цитат



Погребението на Гунди и Котков и до днес остава като ден на всенароден траур. По неофициални данни над 500 хил. души се сбогуват завинаги с гениалните футболисти. Гробовете на Гунди и Котков месеци наред представляват грандиозни пирамиди от цветя и изписани листове с моливи, поеми, некролози, снимки. Цяла България скърби в тези кошмарни дни. Мир на праха им...
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Пон 03 Ное, 2008 23:49    Заглавие: Отговорете с цитат



ЙОНЧО АРСОВ: АЗ ИЗПРАТИХ ГУНДИ НА СМЪРТ!

Котков не искал да пътува за Враца, но съотборниците му го навили
Йончо Арсов е последният треньор на Гунди и Котков. И ги е изпратил на фаталното им пътуване за Враца. Макар и в траур за съпругата си, голямата наша копиехвъргачка Йоана Мракова, той даде интервю за "ШОУ". Ето истината за катастрофата.


БЯХ ПОСЛЕДНИЯТ ТРЕНЬОР НА ГУНДИ И КОТКОВ
Аз съм дългогодишен треньор на "Левски". По време на катастрофата на Витиня бях старши треньор. Аз изпратих Гунди на смърт. Истината за катастрофата е тая. Играхме с ЦСКА за шампионата. На мача дадоха червен картон на Аспарухов.
А в сряда имахме мач за купата на съветската армия. Комисията нямаше насрочено заседание. Но още на другия ден федерацията се събра извънредно и го наказа. И то сутринта!
За да не може да играе на финала.

АСПАРУХОВ МИ ПОИСКА РАЗРЕШЕНИЕ ДА ПЪТУВА ЗА ВРАЦА
Денят беше понеделник. Аз отидох на "Герена" за разбора на мача с ЦСКА. Тогава дойде Гунди и ми каза: "Бате Йончо, във Враца правят някакъв юбилеен мач. Искат да ритам там."
Отговорих: Виж какво, Гунди. Нямам нищо против да играеш там, вместо да тренираш тука. За тебе ще е по-добре. Аз ти разрешавам. Но попитай и председателя на "Левски-Спартак" Любо Червенушев.
И му предложих да се обади от телефона в моята канцелария. Гунди каза: "Добре, бате Йончо!" И отиде да позвъни. Той не тренира. Не се съблече, защото ме попита предварително.

КОТКОВ БЕШЕ ПО ЕКИП
След това влязох в съблекалнята и почнах разбора. Играчите се наредиха. Котков се съблече по фланелка и гащета.
И ме слушаше заедно с другите. В един момент Гунди се върна и каза: "Бате Йончо, Червенушев ми разреши. Каза и Кольо Котков да дойде." Аз отвърнах, че нямам нищо против. Ако Кольо иска.
И Котков нямаше да играе на финала. Май и той беше наказан.
Обаче Котарака не искаше да ходи. И каза:"А, не, не." Тогава играчите започнаха да го подиграват.
Те го майтапеха: "А, бе ти тука само ще тренираш. А там ще има почерпка, ще ти дадат някакви подаръци." И изведнъж Котков тръсна глава и каза: "Добре. Тръгваме!" Няма да го забравя.

ПРЕДУПРЕДИХ ГУНДИ ДА КАРА ВНИМАТЕЛНО
Дали знаех, че ще пътуват не с автобуса, а с"Алфа"-та? Да, знаех. И затова му казах: Добре, Гунди, ама умната!
Посъветвах го да кара внимателно. Той ме беше возил. Не беше добър шофьор. Това не идваше от самонадеяност.
Липсваха му умения. Беше някак скован зад волана.

ЧЕРВЕНУШЕВ МЕ ПОПИТА ПО ТЕЛЕФОНА КЪДЕ СА ГУНДИ И КОТКОВ
Разборът свърши. Започнахме тренировката. И изведнъж дойде някой и каза: "Червенушев те търси по телефона!"
Отидох и вдигнах слушалката. Червенушев ме попита: "Къде са Гунди и Котков?" Отговорих, че заминаха за Враца да играят.
А той ми каза: "Значи са те!" Аз го попитах: Какво те? Червенушев каза, че са направили катастрофа и са загинали.

ШОФЬОРЪТ НА КАМИОНА ИЗОБЩО НЕ ВИДЯЛ "АЛФА"-ТА
После отидохме на Витиня. Оказа се, че за съжаление Гунди е карал бързо. Шофьорът на камиона е спрял на знака.
Огледал се е, видял че няма никой и е тръгнал. Но тогава Аспарухов изскочил зад завоя и се врязал в камиона с голяма скорост.

НЕ ПУСНАХ САШО КОСТОВ ЗАРАДИ ФИНАЛА
Сега всеки футболист се изкарва, че е трябвало да ходи с тях във Враца. Но в последния момент се е отказал. Нямаше такива работи.
Имаше само един мераклия да иде с тях. Доколкото си спомням, беше Сашо Костов. И той пожела да пътува, но аз не го пуснах, защото той не беше наказан. Отказах му, защото това стана в понеделник. А в сряда трябваше да играем финала за купата.

НЯМАХ ВИНА ЗА НЕЩАСТИЕТО
Не ми направиха проблем за катастрофата. Де факто Любо Червенушев пусна Гунди и Котков за Враца. Никой не ме обвини.
Нямаше за какво. За мен основната вина е на федерацията, която на пожар се събра да накаже Гунди. Още на другия ден след мача.
И то сутринта! Оттам тръгна всичко. Така стана белята.
Златни момчета бяха и двамата. Такива сега няма.
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 04 Ное, 2008 0:09    Заглавие: Отговорете с цитат

Юни месец беше седемдусет първа,
кога загинааа две големи звезди.
Славната деветка - Георги Аспарухов,
Гунди гол им вкара на биячите.
И Никола Котков, славната петорка,
Славни футбалери на Левски Спартак.

На 30 юни, илядо деветстотин седемдесът и перва година,
тръгнаа от София за Враца, но никогаш не стигнаа.
И стюден от десет часов предпладне,
на местото наречено Витиния Сокола,
Алфаромео удри ого резервоару на една теретна кола.
От чист удар Алфаромео се запали,
та смъртни милусът на зеби два млади живота,
две големи вопалски звезди престанаха да светят,
но и никога повечеш не ще ги видиме
на футбалските терени по Булгария и на двородне
поседне на меги народните надпревари,
както що пеят на утакмицата су ангели
Перу, Мексико и много други надпревари.
Мильони опожуватели остана да се ожалят
из от тежко раните си сърца,
знаейки дека никогаш повеки нема да ги видат,
звездит на Булгарското духом,
свойте любимци - Гунди и Котков.

Две млади жени сома ни деца
останааа сами без свойте най-мили.
Гунди и Котков днес за теб ке думат,
славни футбалери на Левски Спартак.
Гунди и Котков днес за теб ке думат
славни футбалери на Левски Спартак.


_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЖСК СОФИЯ



Регистриран на: 08 Сеп 2006
Мнения: 2217
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 04 Ное, 2008 0:16    Заглавие: Отговорете с цитат



Има и такава страшна мъка

без сълзи, без вопли, слова

и затуй пред вечна разлъка

мълчаливи свеждаме чела.



Две звезди угаснаха.

Тъмата се всели във вашите души.

Не позна ли ги за миг съдбата,

та посмя от вас да ни лиши?



Колко много ние обедняхме,

колко бързо свърши радостта,

тръгнаха ... и веч не ги видяхме -

беше ги приела вечността.



Гунди! Коте! Мили наши братя,

толкова самотни сме без вас!

Чакаме с разтворени обятия,

чакаме, върнете се при нас!



Дружбата ви беше толкоз чиста

във живота, после във смъртта,

вие бяхте хора и спортисти

със девиз единствен: 'Красота'.



Времето, безсилно да изтрие

ярката оставена следа,

със легенда пак ще ви покрие,

скъпи наши български чеда!



Скръб и обич здраво са се вплели

и смъртта безпомощна немей,

щом за хората сте вий живели

слава, вечна слава ще ви грей.



Толкоз млади, хубави загинахте,

но утеха имаме една:

вий вървяхте и където минахте

по пътя ви остана светлина!
_________________
"Когато публиката е малко, замисли се за причината!" - Никола Котков
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор     Форуми -> История на "Локомотив София" Часовете са според зоната GMT + 2 Часа
Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6  Следваща
Страница 1 от 6

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov
RedSilver 1.01 Theme was programmed by DEVPPL HTML Forum
Images were made by DEVPPL Photoshop Forum