Помни имената - България навеки !!!
Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
 
Създайте нова тема   Напишете отговор     Форуми -> Нещата от живота
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 8:18    Заглавие: Помни имената - България навеки !!! Отговорете с цитат

Капитан Димитър Светозаров Списаревски е български летец-изтребител. Той загива при първия си боен полет, след като сваля тежък американски бомбардировач Б-24 чрез въздушен таран, по време на бомбардировките на София през Втората световна война.

Димитър Списаревски е роден в Добрич на 19 юни 1916 г. След Ньойския договор от 1919 г., градът остава в териториите, предадени на Румъния. Поради нетърпимостта на бащата към румънската окупация, семейството на Списаревски последователно се мести в Лом, Белоградчик и София. В София Димитър Списаревски завършва Втора мъжка гимназия /днес 22-ро училище/. От 1933 до 1935 г. е футболист на столичния футболен клуб Левски, за който играе в няколко приятелски срещи.

Димитър Списаревски постъпва във Военното на Н. В. училище, но е изключен и е изпратен да служи в Ямбол. За отлично поведение, след няколко месеца е възстановен като юнкер в училището. Когато е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. По-късно с целият випуск е изпратен на обучение в Германия. Там Списаревски завършва изтребителната школа във Вернойхен през 1938 г. През лятото на 1943 г. с още един български пилот е изпратен край Ламанша, за да наблюдават германските летци и да усвоят тактиката на въздушен бой.

На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи Б-24 Либърейтър /"Освободител"/ се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат „освободителите“ преди да достигнат града.

Според бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, битката протича по следния начин: Либърейтърите летят към София в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Орлякът има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, двутелите П-38 Лайтнинг, а в това време другият орляк — 2/6, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.

Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Това е първият му въздушен бой. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва към група от 16 Либърейтъра и без да спре стрелбата се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач са му признати три въздушни победи. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.

Димитър Списаревски е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците.

Наследство
След 1944 г., по време на комунистическото управление в България, независимо от официалната антиамериканска пропаганда, името на капитан Димитър Списаревски и неговия подвиг в защита на свещената българска земя, в защита на мирните граждани на София се споменаваха само в ограничен кръг специализирани публикации. Така както не се споменаваше и името на другия герой Димитър Списаревски, негов чичо, горд български офицер и поет, подло съсечен като парламентьор при сърбите в самия край на Междусъюзническата война при Злетовска река за това, че е протестирал пред сърбите срещу хулите и ругатните им спрямо България.

След 1989 г. подвигът му е изваден от забвение. Издадени са множество книги, брошури, статии. В софийския район Искър на името на героя е наречен булевард. Същото име носи и улицата в село Пасарел, която води до лобното му място, в началото ѝ е поставена паметна плоча. До лобното място, в местността Стражарски дол, е изграден паметен кът за героя. Улица на негово име и паметник има и в родния му град Добрич. В 22-ро училище в София /бивша Втора мъжка гимназия/ е поставена паметна плоча с барелеф на Списаревски.Робърт Реноар е един от оцелелите по чудо британски пилоти, след тарана на българина казва: „Ударът на вашите летци беше много лют“




Запасният генерал Христо Луков е роден на 6-ти януари 1888г. в град Варна. Завършил е Военното на Н.В. училище през 1907-ма година и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 27-ми випуск. Бойната си дейност е започнал като батареен командир във 2-ри артилерийски полк, 6-та дивизия. В Първата световна война е участвал във всички бойни действия с 1-ва и 5-та дивизии като командир на отделение. На 23 ноември. 1935 година му беше поверен най-отговорния пост във военната йерархия – министър на войната. Генерал Христо Луков заема този пост до 4 януари 1938г. Своите жизнени сили и труд той отдава за издигане българската артилерия на завидна висота. Още от ранна младост генерал Христо Луков се бе отдал с жар в служба на Родината. В качеството му на батареен командир през Първата световна война той се проявява като един от най-храбрите командири. Ще споменем и за великия подвиг, който извършва тогава. Годината е 1918-та. В последните дни от войната комунистическата пропаганда успява да подведе войниците, които напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирска република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции. Командирите не са в състояние да възпрат нашите отстъпващи войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент българските оръдия пад командата му загърмели и страхотен огън обсипал настъпващите сърби. Те били отблъснати. Примирието вече е било подписано. На другия ден подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба дим лице. “А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него. “В историята на Франция”, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си – маршал Пей. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.” Ако не беше геройския подвиг на майор Луков, с необуздания си шовинизъм сърбите щяха да претендират по Ньойския диктат и гр. Кюстендил да бъде включен във “Велика Сърбия”.


_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 8:35    Заглавие: Отговорете с цитат

Владимир Вазов
е роден на 14 май 1868 г. в Сопот, в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Негови братя са писателят Иван Вазов, генералът Георги Вазов и политикът Борис Вазов.

След като завършва шести гимназиален клас през 1886 г. Владимир Вазов постъпва във Военното училище в София, завършва през 1888 г. на 27 април в осмия випуск .Произведен е в чин подпоручик и зачислен към 5-ти артилерийски полк в Шумен.

На 18 май 1890 г. e произведен в чин поручик, две години по-късно повишава квалификацията си в Есен, Германия и на 2 август 1894 в чин капитан. През 1896 г. е преместен в 4-ти артилерийски полк в София. През 1902-1903 г. е в Стрелковата артилерийска школа в Царское село в Русия. На 31 декември 1906 година е произведен в чин подполковник.

През 1900 година Владимир Вазов служи като командир на батарея в 4-ти артилерийски полк, а през 1909 г. е и началник на отдел в същия полк, като достига до длъжността командир на бригада. При избора на скорострелни оръдия за българската артилерия през 1904 г. е избран за член на специалната комисия, която прави сравнителни изпитания в Германия и Франция.

На 17 февруари 1906 г. със заповед на военния министър генерал Михаил Савов се създава специална Артилерийска школа, на която подполковник Вазов е назначен за помощник-началник. На 12 април 1912 г. е произведен в чин полковник.

Първа световна война (1915 - 1918) Най-големите успехи на Владимир Вазов са по време на Първата световна война (1915 - 1918). На 1 март 1917 г. е назначен за командир на Девета пехотна плевенска дивизия, която е в състава на 1-ва армия. Дивизията още от 1916 г. под командването на генерал-майор Стефан Нерезов заема участъка от р. Вардар на изток до Дойранското езеро.

Още с назначаването си той обхожда цялата позиция и дава наставления за укрепването ѝ. Под негово ръководство се създава дълбокоешелониран район за отбрана. Благодарение на обширните си познания по фортификация, както и на влиянието на генерал Георги Вазов, той отдава изключително значение на укрепването на позицията.

Тези усилия на полковник Вазов не са напразни. В рамките на четири дни (22-26 април 1917) 86 тежки и 74 полеви оръдия изстрелват над 100 000 снаряда без особен ефект. Вражеските части дават над 1000 жертви и множество пленници. След атаките на 8 и 9 май само 34-и троянски пехотен полк погребва повече от 2250 вражески войници и 40 офицери. На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор.

През лятото на 1918 г. Дойранският укрепен район е съставен от четири разположени в дълбочина позиции и е още по-добре укрепен поради факта, че преодоляването му открива най-прекия възможен път към долината на р. Вардар - една изключително стратегическа позиция.

Боевете, които се провеждат на 16, 17 и 18 септември 1918 г., са още известни като Дойранската епопея. Срещу дивизията на Вазов се изправят 3 английски и 2 френски дивизии, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно.

На 16 септември Вазов лично обхожда позицията за последни наставления преди епичната битка. По късно същия ден противникът започва усилена артилерийска подготовка, която на 17 септември преминава в артилерийска подготовка за атака. На следващия ден артилерията изстрелва снаряди с бойни отровни вещества, което принуждава защитниците да действат с противогазови маски. След ожесточени боеве противникът бива изтласкан, като дава над 10 000 жертви.

На 29 септември 1918 г. идва Солунското примирие, армията е демобилизирана и генерал Вазов е назначен за началник на плевенската 9-а дивизионна област в Пловдив. През 1919 г. е назначен за началник на 2-ра военно-инспекционна област в Пловдив, а от август с.г. е инспектор на артилерията в Министерството на войната.

След войната се демобилизира и бива назначен за началник на армейска област, а за кратко време сред това е инспектор на артилерията.

На 24 февруари 1920 г. генерал-лейтенант Владимир Вазов преминава в запаса и става председател на Съюза на запасните офицери, който пост заема най-дълго в историята на организацията(от 1920-1921 и втори мандат 1924-1930). През октомври 1923 година е избран в ръководството на комитет "Народна признателност", чиято цел е подпомагане на жертвите на "комунистическия метеж" от септември същата година[1].

През 1926 г. става кмет на София. По време на неговото управление до 1932 г. е реорганизирана пожарната, изградени са рилският и витошкият водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.

Сред най-интересните моменти от живота на Владимир Вазов е посещението в Англия през 1936 г. Организацията Британски легион чества победата на английската армия през Първата световна война. Като джентълмени английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Посрещат го с уважение и най-големи почести, израз на което е свалянето на знамената в негова чест. Председателят на Британския легион казва в речта си: „Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в нашата история.“

Генерал-лейтенант Владимир Вазов прекарва последните години от живота си в ловешкото село Рибарица, където умира на 20 май 1945 г


_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 8:52    Заглавие: Отговорете с цитат



Битката при Сливница

Александър I решава да отблъсне левия фланг на противника, като атакува сръбските позиции при село Мало Малово. Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби.

Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил князът, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.

В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.

Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.

Сърбите вече са готови за съкрушителна атака, когато към българите се присъединява капитан Петър Тантилов и командваните от него 4 тракийска, 2 софийска и 1 опълченска дружина и една батарея; така българите вече достигат 20 000, а сърбите над 31 000.

В София Александър I е притеснен, че може да загуби решителното сражение, затова подготвя план за евакуация на българската столица, но нарежда и укрепяване и подсилване на левия сливнишки фланг.

На 6 ноември започва сражение по цялата фронтова линия. Бдинският полк постига успех след контраатака, а Плевенският достига до сръбските окопи.

На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Моравската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1 950 души под командването на капитан Стефан Кисов.[19] Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравската дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.[21]

Българското командване решава да се осъществи настъпление в края на десния фланг, при атаката последва отстъпление на сърбите, в резултат на което селата Туден, Комщица и Смолча са освободени.

„ Много мъртви и ранени има на двете страни. Българите се бият като лъвове, даже без офицери (...) те заслужават един спомен в историята даже ако бъдат победени.[22] “

Монумент на загиналите - СливницаНа 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където в неравна битка срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват. (виж „Боят при Гургулят“)[23]

По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - „На нож“, като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.[19]

Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.
_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 8:59    Заглавие: Отговорете с цитат

Данаил Цонев Николаев е български офицер, генерал от пехотата. Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война. Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия - генерал от пехотата. Известен като „патриархът на българската войска


_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 9:33    Заглавие: Отговорете с цитат

Иван Вазов

Възпоменания от Батак



разказ от едно дете)




От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече,

нямам татко, майка: ази съм сирак,

и треперя малко, зима дойде вече.

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах сам.

Ако ти разкажа, страх ще те съземе.



Като ги изклаха, чичо, аз видях...

С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;

а пък ази плачех, па ме беше страх.

Само бачо Пеню с голям глас извика...

И издъхна бачо... А един хайдук

баба ми закла я под вехтата стряха

и кръвта потече из наший капчук...

А ази бях малък и мен не заклаха.



Татко ми излезе из къщи тогаз

с брадвата в ръцете и нещо продума...

Но те бяха много: пушнаха завчас

и той падна възнак, уби го куршума.

А мама изскочи, откъде; не знам,

и над татка фана да вика, да плаче...

Но нея скълцаха с един нож голям,

затова съм, чичо, аз сега сираче.



А бе много страшно там да бъдеш ти.

Не знам що не щяха и мен да заколат:

но плевнята пламна и взе да пращи,

и страшно мучеха кравата и волът.

Тогава побягнах плачешком навън.

Но после, когато страшното замина -

казаха, че в оня големи огън

изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.



И черквата наша, чичо, изгоря,

и школото пламна, и девойки двесте

станаха на въглен - някой ги запря...

Та и много още дяца и невести

А кака и леля, и други жени

мъчиха ги два дни, та па ги затриха.

Още слушам, чичо, как пискат они!

и детенца много на маждрак набиха.



Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?

Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.

Той пари с котела сбираше за тях;

но поп Трендафила с гвоздеи коваха!

И уж беше страшно, пък не бе ме страх,

аз треперех само, но не плачех веки.

Мен и други дяца отведоха с тях

и гъжви съдрани увиха на всеки.



Във помашко село, не знам кое бе,

мене ме запряха нейде под земята.

Аз из дупка гледах синьото небе

и всеки ден плачех за мама, за тата.

По-добре умирвах, но не ставах турка!

Като ни пуснаха, пак в Батак живях...

Подир две години посрещнахме Гурка!



Тогаз лошо време и за тях наста:

клахме ги и ние, както те ни клаха;

но нашето село, чичо, запустя,

и татко, и мама веки не станаха.

Ти, чичо, не си чул заради Батак?

А аз съм оттамо... много е далече...

Два дни тук гладувам, щото съм сирак,

и треперя малко: зима дойде вече.




Пловдив, 1881


Баташкото клане е избиване на българското население в село Батак при потушаването на Априлското въстание. То е извършено от турския башибозук, състоящ се главно от помаци от съседните села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той получава отличия и повишение от султана. Според различни оценки, между 1750[1] и 5000[2] души от селото са избити, като българските жертви в цяла България са между 25 000 и 40 000


На 1 май 1876 г. врагът бил извикан от чорбаджиите на селото, за да предадат оръжието си. След като бунтовниците предали оръжието си, башибозуците ги нападнали и отсекли главите им.

Ето как Захари Стоянов описва в своите „Записки по българските въстания“, тези и част от по-нататъшните събития:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“ [5]

По време на "предаването" на оръжието, някои от хората в селото успели да избягат, след него селището било обкръжено, за да не може никой да го напусне. Башибозуците се разпределили по къщите и започнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, башибозуците стреляли напосоки към всичко, което се движело или не. Хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция в селото, които щели да издържат на пожар, като църквата и училището, но и някои от къщите на чорбаджиите.

На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали на агата, че, ако предадат оръжията си, ще получат милост от неговата войска. Повече от 200 мъже, жени, деца и старци били изведени от къщата, претърсени за ценни вещи, съблечени, за да не измърсят дрехите с кръвта си, и накрая избити.

Барутанлията, поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагерa на башибозука, за предадат всичкото оръжие на батачани и за да успокоят населението. В лагера били изпратени кметът на Батак - Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. Разбрали се, че, ако предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници - оръжието или животът им. Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. След което обаче всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени. Хората отново се изпокрили в църквата и училището.

Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец - съпругата на сина му Ангел Керелов - Босилка:


Трендафил Керелов„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“[6] Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир-още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“ '[7] Стотника Петър Керелов е убит жестоко, след като му избождат очите и отрязват езика пред очите на баща му Трендафил Керелов и други батачани.


Пън на който палачите отсичали главите на невинните жертвиСъчинението на Робърт Дж. Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там също се описва смъртта на Трендафил Керелов:

„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“[8]

Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат, болшинството от жителите били убити в условия на огромно варварство.[9]

В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов е описал случилото се:

„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед аа) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби — живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.

Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си — повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Копривщица, в Дряновския манастир и пр.

Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце... “ [10]/

Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.[9]

„Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени — валящи се по разни кътове — и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония





Между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целият разрушен град и околностите му:

„...Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.

Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта...“[16]

„Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (...)От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище...“ ''Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрива със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.

Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени...


Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също пише за клането:

„...Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците - градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха запълваха заградения двор и образувах куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия

_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 9:39    Заглавие: Отговорете с цитат

Батак не е мит,Долу ръцете от българската история:


_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Metala
Ultras Leader


Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 31419
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 11:30    Заглавие: Отговорете с цитат

Похвална инициатива на Пилата за тази тема!!! clapping clapping clapping
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 11:47    Заглавие: Отговорете с цитат

Първият български генерал Сава Муткуров





Първият български генерал се казва Сава Атанасов Муткуров. Роден е на 16 декември 1852 година в Търново. Следва военно дело във Военно-медицинското училище в Цариград, а през 1872 година се дипломира в Юнкерското пехотно училище в Одеса, където е назначен е на служба към руската редовна армия. През 1876 година с други български доброволци се включва на страната на сърбите във войната им срещу Турция. По време на руско-турската освободителна война командва рота в 54-ти пехотен Мински полк. След Освобождението офицер Муткуров е назначен в милицията на Източна Румелия, където активно участва в подготовката и реализацията на Съединението през 1885 година. Между 6-8 септември е член на временното правителство, образувано след преврата в Пловдив. Малко повече от месец по-късно, на 14 ноември, Сърбското княжество, недоволно от разширението на България обявява война и нахлува в български земи. Капитан Сава Муткуров поема командването на десния фланг и центъра при настъплението на сръбските войски към българския град Пирот. Брилянтните му военни ходове отблъскват редовната сръбска армия, която според предвижданията на сръбските военни стратези е трябвало напълно безпроблемно да прекоси 100-ната километра до столицата София и да доведе младата българска държава до капитолация.

Европейският печат провъзгласява победата на България с думите: ”капитаните победиха генералите.“ Успехът е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия. След войната Муткуров е назначен за началник в Пловдивския гарнизон и командва 5-та пехотна бригада. През 1886 година в столицата е извършен т.нар. проруски преврат, чиято основна цел е детронацията на княз Александър I Батенберг. Сава Муткуров, заедно със Стефан Стамболов е сред основните организатори на контрапреврата. Стамболов го назначава за главнокомандващ на лоялните към княза военни части. Войници от Пловдивския гарнизон са прехвърлени в София и арестуват някои от заговорниците. На 7 септември княз Александър Батенберг абдикира от престола. Сава Муткуров е избран за един от тримата регенти, които управляват Княжеството до 14 август 1887 година, когато клетва за вярност към България полага новият княз, а по късно и цар, Фердинад I.На 1 септември Муткуров става министър на войната в новосформираното правителство на Стефан Стамболов. На поста е до 16 февруари 1891 година, когато е повишен в генерал-майор.

Първият български генерал умира на 15 март 1891 година в Неапол. Погребан е в църквата “Свети Спас” в София. За краткия си 39 - годишен живот, посветен изцяло на родината и нейното Oсвобождение и закрила от външни неприятели, Сава Атанасов Муткуров получава три ордена за изключителни заслуги – “За храброст” Първа степен и Четвърта степен, Втори клас; “Свети Александър” Първа степен без мечове и Втора степен с мечове; “За заслуга” –сребърен.

_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 11:54    Заглавие: Отговорете с цитат

Генерал Тошев

кръстено е селище на негово име в североизточна България,освобождава Южна Добруджа,като гони румънците далеч в тяхна територия....

В Първата световна война (1915-1918) Стефан Тошев е командир на III Българска армия, която през 1916 година води успешни боеве на Добруджанския фронт срещу руско-румънски войски. След конфликти с командващия съюзническите войски на Дунавския фронт и в Добруджа, германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен на 23.11.1916 г. е сменен с генерал Стефан Нерезов. Назначен е за губернатор на Македония. На 25 март 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата.

През 1918 г. е командир на IV Българска армия. През м. юни 1919 г. преминава в запаса. През 1923-1924 г. е в ръководството на Съюза на запасните офицери. През м. октомври 1923 година е избран за председател на комитет "Народна признателност", чиято цел е подпомагане на жертвите на "комунистическия метеж" от септември същата година.




_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 12:09    Заглавие: Отговорете с цитат

Обсада на Одрин (1912-1913)

Бойни действия
Българските войски достигат Одрин, разположен близо до границата, още в първите дни на войната. След османските поражения в Лозенградската и Люлебургазко-Бунархисарската операция през октомври градът е напълно обкръжен и откъснат от основните османски сили. Първоначално обсадата е поета от Осма пехотна тунджанска дивизия и няколко спомагателни части от Втора армия под общото командване на генерал-лейтенант Никола Иванов.
На 3 декември 1912 година воюващите страни подписват край Чаталджа протокол за сключване на примирие. Според неговите условия блокадата на Одрин се запазва, но османската страна приема да допусне преминаването по железопътната линия през града на доставки за съюзниците. На 16 януари 1913 година в Османската империя е извършен преврат, начело с младотурския лидер Енвер бей. Съгласно условията на протокола от Чаталджа, османските власти обявяват, че прекратяват примирието след четири дни.

На 3 февруари 1913 година военните действия са подновени при изключително тежки атмосферни условия - температури до 18 градуса под нулата и 1,8 м сняг. Някои от часовите получават измръзвания и са им ампутирани пръсти. Поради липсата на коне българската артилерия се снабдява с волски впрягове, които изминават разстоянието от снабдителната база през блатистата наводнена от Марица равнина до фронта за 6 дни с най-много шест снаряда на впряг. Недостигът на топло облекло и гориво вади от строя 17 000 войници от 2-ра армия край Одрин.

Непосредствено след Кумановската битка, през октомври 1912 г. към Одрин са прехвърлени две сръбски дивизии, включващи и тежка обсадна артилерия, под общото командване на генерал Степа Степанович - Тимошка дивизия (първи призив) и Дунавска дивизия (първи призив). В началото на 1913 година към обсадата се присъединяват части от българските Втора пехотна тракийска дивизия, Трета пехотна балканска дивизия и Четвърта пехотна преславска дивизия.

След провала на османския опит за контранастъпление при Мраморно море през февруари, съюзниците насочват усилията си към завземане на трите крепости във вътрешността на Балканския полуостров, все още намиращи се под османски контрол - Шкодра, Янина и най-вече Одрин. В края на март е предприета масирана атака срещу Одринската крепост, която довежда до превземане на крепостта и до края на войната (вижте по-долу).

Действия на авиацията
Поручик Симеон Петров на борда на Блерио XIНа сутринта на 29 октомври журналисти и военни аташета се събират на летище Мустафа паша (дн. Свиленград), за да наблюдават излитането на поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев, които трябва да извършат разузнаване на Одринската крепост. Преди излитането пилотът Милков и наблюдателят Таракчиев поставят две бомби в кошове, прикрепени отстрани на самолета Албатрос Ф-3. Полетът им продължава 1 ч. и 20 мин. на около 500 м височина. Когато стигат над военния обект – жп гара Караагач – Продан Таракчиев пуска бомбите. С четири пробойни в корпуса на самолета летците се приземяват благополучно в Свиленград. Те разкриват турските резерви при с. Кадъкьой.

Радул Милков разказва за драматичния полет:

В самолета взехме две бомби за проба... Тези бомби масово бяха използвани от нашите комити в Македония, използвани бяха и тук, край Одрин, затова ги наричаха „одринки”. Времето бе великолепно, слънчево... Излетях в 9,30 – посока Одрин... Летях в широк кръг над града и стигнахме до гара Караагач, където хвърлихме бомбите.

На 1 ноември при облитане на самолета си "Блерио" загива поручик Христо Топракчиев, първата жертва от страна на българската бойна авиация. На 12 ноември 1912 г. самарянката Райна Касабова полита на самолет, пилотиран от подпоручик Калинов. По време на 45-минутния полет тя хвърля позиви на турски език над Одрин, превръщайки се в първата жена в света, извършила полет във военни условия.

Одринската операция (24-25 март)
Щурмът на Одрин е предшестван от артилерийски обстрел започнал в 13 часа и продължил до 23 часа на 24 март. Източният сектор започва обстрела по-късно и го прекратява към 18:30 часа. Около 4 часа през нощта на 25 март започва безмълвното придвижване на българите срещу вражеските позиции. Дружините на 56 пехотен полк започват сражението. Заедно с тях се бият 23 Шипченски, 10 Родопски, 32 Загорски, 29 Ямболски, 57 и 58 пехотни полкове.

До 9 часа сутринта на 25 март предната отбранителна позиция в Източния сектор е превзета и османските части се оттеглят към главната позиция. Георги Вазов нарежда атаката да продължи без прекъсване, но настъплението е спряно от османската съпротива. Българското командване е принудено да спре атаката, за да прегрупира артилерията си.

На Южния сектор българските части успяват да се придвижат напред и да заемат нова позиция на няколкостотин метра от предната османска линия. Сръбските войски в Западния и Северозападния сектор са отблъснати на изходните си позиции със значителни загуби. Въпреки ограничения успех на второстепенните сектори, съюзническите атаки успяват да блокират голяма част от османските сили, подпомагайки настъплението на Източния сектор.

Генерал-лейтенант Никола Иванов заповядва срещу фортовия пояс в Източния сектор да се предприеме нова атака през следващата нощ. Нападението започва с ожесточен артилерийски обстрел към 23 часа на 25 март. Половин час по–късно пехотата настъпва и артилерията пренася огъня напред. При щурма Българската армия използва за пръв път в историята пълзящ артилерийски огън („огневи вал“) като защитна завеса на пехотата, която следва отблизо. Впоследствие тази тактика се прилага от армиите на западния фронт на Първата световна война.
Щурмът на укрепленията се води от 10 Родопски и 23 Шипченски полк на Осма тунджанска дивизия. Част от бодливата тел е пометена от артилерията, друга част е срязана от българските сапьори, а където е останала българите я покриват с шинелите си. Напредването на пехотата се подпомага от конната батарея на майор Друмев, която се втурва в действие под дулата на турските оръдия, засипва с шрапнел турските окопи и една твърдина. Въпреки че попада под пушечен и оръдеен огън от страна на турците 10 Родопски полк нахлува във форта Айджиолу и към 1:45 часа на 26 март издига над него фенер – сигнал за българската артилерия да спре огъня – фортът е превзет. Малко след 6 часа турският командир на форта Айвазбаба уведомява командира си чрез телеграф, че оръдията му са унищожени, артилеристите му са мъртви, а българите влизат в форта. След това унищожава телеграфа и се застрелва. Три поредни групи турци са обслужвали батареи 41 и 42, но всичките лежат мъртви, там където ги е застигнал българския шрапнел. Български сапьори са избити от турската артилерия, докато са се опитвали да прережат бодливата тел, а голям концентричен окоп в южния сектор съдържа телата на 730 турци убити при щурма на нож преди разсъмване на 26 март.След близо осемчасов бой всички фортове в Източния сектор (Айвазбаба, Айджиолу, Кестенлик, Куручешме, Йълдъз, Топьолу и Кавказ) са превзети.

Турския офицер Хасан Джемал, участник в боевете за Одрин, записва в дневника си:

Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет... с хиляди снаряди щукат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите... Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре."
Завземане на града
Лейбгвардейският конен полк влиза в превзетия ОдринСутринта на 26 март главната отбранителна линия на Одрин е овладяна и български части започват да навлизат в града, който е обхванат от паника. Последната османска съпротива е преодоляна до обяд.

Сред първите подразделения, навлезли в града, е Двадесет и девети пехотен ямболски полк. Михо Георгиев, войник от това подразделение, издига българско знаме върху Селим джамия, където са се укрили много жители на града. Иван Балахуров, също от Двадесет и девети ямболски полк, пръв достига щаба на Шукри паша и го задържа до пристигането на ескадрон от представителния Лейбгвардейски конен полк, начело с полковник Генко Мархолев. Артилерийски генерал Шукри паша е конвоиран от гвардейците до щаба на генерал-майор Георги Вазов, а след това предава сабята си на командващия генерал-лейтенант Никола Иванов. Тъй като щабът на Шукри паша се намира в сръбската окупационна зона на града, той е охраняван от сръбски части до изпращането му в София.

Преди пленяването си Шукри паша е заповядал унищожението на складовете с хранителни запаси и боеприпаси, което впоследствие допринася за гладната смърт на много турски военнопленници.

За овладяване на крепостта по време на Одринската операция загубите на 2-ра армия възлизат на 7645 души, от които 1316 убити и 6329 ранени. Пленени са над 33 500 души, 413 оръдия, 12 240 пушки, 46 тежки картечници, 90 000 снаряда, 12 000 000 патрона и друго имущество
_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 12:27    Заглавие: Отговорете с цитат

Хаджи Ненчо Палавеев

Роден през 1859 година в Копривщица. Ненчо Палавеев е един от най-големите дарители на Копривщица и името му все още се произнася с благоговение от жителите на града. Още малолетен бива изпратен в Цариград да се учи за абаджия, майсторлък, който той овладява до съвършенство. Овладява и търговията. Като младеж вече основава самостоятелно дружество, поддържащо търговски връзки с Англия. Магазина му за английски стоки е едва ли не нечувано за времето си събитие. Като интелигентен и далновиден човек бързо разбира, че е най-важен личния контакт с търговските партньори и затова в края на живота си хаджи Ненчо знае английски, немски, руски, арабски, индийски и езиците на балканските ни съседи. Във всяка страна завързвал подходящия алъш-вериш – в Сирия с килими, в Русия с кехлибари, в Йерусалим с икони. Устройва живота си в Египет, където строи палат, участва с акции в строежа на Суецкия канал, купува ценни книжа.

На 25 годишна възраст Ненчо Палавеев вече е известен и уважаван търговец, който започва своята дарителска кампания в Копривщица, посветена на духовното и икономическо израстване на града. Читалището, параклиса при гробищата, свещоливницата при църквата Успение Богородично са само част от финансираните от него начинания. Следващото му идване в България е чак през 1907 година, когато възстановява сградата на началното училище. 1000 английски лири са предвидени за изграждането на мавзолея – костница на героите от Априлското въстание, пламнало в Копривщица, както и за църквата Свети Никола. Самия той образован човек, хаджията знаел колко е важно просвещението, затова и голяма част от средствата, които дарява са именно в тази сфера. За поддържането на гимназията Палавеев сам плаща за оборудването и на учителите, а дарените средства към министерството за поддръжката на училището се равняват на 47 килограма злато.

На 24 Септември 1933 година Ненчо Палавеев прави завещанието си, в което казва: „Съгласно законите на любимото ми Отечество – България, установявам за мой универсален заветник, родния ми град Копривщица” – акт на родолюбие, върху който е нужно да се замислим всички българи. Приживе Палавеев помага не само на родния си град, пари получават и Пирдоп, Златица, Стрелча, но винаги основната му цел е била просперитета на родното му място. С активите от завещанието му се изграждат паметниците на Найден Геров, Георги Бенковски и Любен Каравелов, подвързват се книги, закупуват се места, строи се пансион към гимназията. Чак през 1980 година парите свършват и фондацията на неговото име прекратява дейността си.

На 18 Септември 1936 си отива този велик българин и дарител, останал завинаги като „Благодетеля” в сърцата на копривщенци - кръстили булеварда, минаващ през града - на неговото име. Отива си, но остава в историята светла диря с безкористната си любов към родното място, оставя пример, достоен за подражание.



_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Вто 19 Апр, 2011 14:08    Заглавие: Отговорете с цитат

Иван Вазов



Иван Вазов е роден на 9 юли 1850г. в град Сопот. Живее и твори в две времена – познава България преди и след Освобождението. Трудовете му са пропити с любов към родното и българското, до голяма степен са повлияни от средата, в която израства – възпитаван е в духа на просветен и културен прогрес, морални ценности и патриотизъм.

Образованието си получава в класното училище в родния си град. От малък проявява интерес към литературата, запознава се с чуждоезична проза, от която черпи много познания за по-нататъшното му поприще. Гимназиалното си степен получава в Пловдивската гимназия. Изучава усилено гръцки и турски, макар вторият с не особен афинитет, предвид националистическите си убеждения. Слабост му е френската поезия.

Когато настъпва време да поеме търговските дела на баща си, Вазов решава да поеме по нов път – прави първите си опити като писател. През 1870г. излиза първото му стихотворение – „Борът”. Следващите години прекарва като емигрант в Румъния. От 1880г. се премества да живее в Пловдив, намиращ се във все още по турска зависимост Източна Румелия. Активно се занимава с политика, публицистика, критика и писателска дейност. Редактор е на списание „Наука“ от 1881г. Съавтор е на „Българска христоматия”, излязла в 2 тома. В този период Вазов пише именитите си произведения цикъла „Епопея на забравените”( 12 стихотворения, посветени на онези деятели на българщината, посветили живота и дейността си в революцията за всенароден бунт – тук намират място Паисий Хилендарски, Христо Ботев, Васил Левски и др.), “Немили-недраги” (обективен поглед върху тежкото положение на българската емиграция в Румъния), “Българският език” (своеобразна възхвала към изразителността и благозвучието на родния ни език и презрение към всички онези, осмелили се да клеветят с нелепи обвинения неговите звуци), “Иде ли” и “Новото гробище над Сливница” (посветени на Българо-Сръбската война).

След 1889г. живее в София. Издава в 2 тома “Драски и шарки”. След дълга 25-годишна творческа дейност е на път да се откаже от литературата, поради не добре приетия от критиката роман “Нова земя”. През 1897г. става министър на народната просвета. Преживява Балканските войни и Първата Световна Война. Вижда краха на 2 национални катастрофи. Умира от сърдечен удар през 1921г. на 71г., вече утвърден като народен поет. Тогавашният министър-председател Александър Стамболийски нарежда да се построи къща-музей на имения творец в София.

Вазов твори в почти всички жанрове, включително прави преводи на чужда литература. Писателят-родолюбец не познава рамки в претворяването любовта си към България в своите произведения. Основни сюжетни линии са прославата на хилядите знайни и незнайни българи, умрели за общото благо, клетниците от българско потекло в Чужбина, примиряващи се с хулите и презрителното отношение на местните, но чакащи с неугасващ плам момента в който ще полетят като орли към Свободата, историята като мерило за героичност, която трябва да се помни, прелестта на българския език, чиято мощ и величие, е главната причина за съхранението на българската идентичност през периода на Османско владичество(той трябва да бъде възвеличаван и възхваляван, а не хулен от злонамерени врагове на родното), и не на последно място кризата и социалните противоречия на Следосвобожденска България. Вазов с неприкрита тъга отразява безразличието на новообразуващото се капиталистическо общество към миналото и националните герои, извоювали с неимоверни усилия така бленуваната Свобода. Разказът „Дядо Йоцо гледа” е показателен.

Вазов не случайно е наречен „патриарх на българската литература”. Неговото творчество поставя основите на тепърва развиващата се проза и лирика в България. Романът му „Под игото” е преведен на над 40 езика. Днес името му се споменава с респект, а портретът му виси в много културни учреждения. Наследството на автора, от което черпим, трябва да бъде четено от поколенията и занапред, за да се предава патриотичния дух, който струи от трудовете му.


БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК



Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883

_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Сря 20 Апр, 2011 7:43    Заглавие: Отговорете с цитат

135 ГОДИНИ ОТ ИЗБУХВАНЕТО НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

През 1875 г. възниква напрегната политическа ситуация, известна като източна или балканска криза. Там се концентрира вниманието на всички европейски сили.

Възникналата кризисна ситуация в развитието на Източния въпрос създава благоприятни възможности за активизиране на българското национално-освободително движение.

Неуспехът на Старозагорското въстание предизвиква разочарование сред част от българската емиграция, но обстановката на Балканите продължава да бъде благоприятна за въоръжени акции срещу Високата порта.



Някои от членовете на саморазпусналия се БРЦК като отчитали сериозните политически затруднения на Турция и задълбочаването на Източната криза решили да подготвят ново въстание в България. За целта в края на октомври и началото на ноември 1875 г. в Гюргево се събира най-дейната част от българската революционна емиграция, която изгражда политическа организация, известна под името Гюргевски революционен комитет. Той започва да заседава в една специално наета къща, известна като „казармата“, от 11—12 ноември до 25 декември 1875 година. В състава на комитета влизат Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов и други. Ръководител бил Стамболов, а секретар – Стоян Заимов. Всички гюргевски дейци били единодушни по въпроса, че през пролетта на 1876 г. трябвало да се организира ново въстание. Затова вниманието на комитета било насочено към обсъждане на онези въпроси, от които зависела успешната подготовка на въстанието. С цел да се подготви по-добре в организационно и военно отношение предстоящото въстание комитетските дейци разделили България на 4 революционни окръга. Първи революционен окръг — Търновски, в който влизат Търновско, Габровско, Троянско и Севлиевско. За негов главен апостол е определен Стефан Стамболов, с помощници Георги Измирлиев и Христо Караминков и център Горна Оряховица. Втори революционен окръг обхваща Сливенско, Ямболско и Котленско и се ръководи от Иларион Драгостинов, с помощници Георги Обретенов, Георги Икономов и други. Трети — Врачански, с апостоли Стоян Заимов, Георги Апостолов, Никола Обретенов. Четвърти — Панагюрски (Плов-дивски), с апостоли Панайот Волов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков.

Според плановете на Гюргевския комитет на територията на страната трябвало да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и възрастното население.Въстанически отряди щели да поемат охраната на старопланинските проходи. Предвиждало се разрушаването на жп линията Одрин-Белово и подпалване на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и на няколко мюсюлмански села. Целта на тези акции била да се предизвика паника сред мюсюлманското население. Комитетът се обръща с призив към всички българи, служещи в руската, румънската и сръбската армии да се включат в подготовката и осъществяването на въстанието.

Подготовката на въстанието се извършвала в няколко основни направления: организационна работа, агитационна дейност и военно-техническа подготовка, включваща набавянето на оръжие и боеприпаси, но била крайно незадоволителна.

Гюргевските дейци не фиксирали точна дата за вдигане на въстанието в България, а предложили три дати, на които евентуално да избухне въстанието: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки трябвало да прецени степента на готовност и да определи датата на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.
Планът за бъдещото въстание бил окончателно завършен около 25 декември 1875 година, след което комитетът бил саморазпуснат, а определените апостоли преминали Дунав и започнали усилена работа по подготовката на въстанието.

Още след пристигането си в Търново апостолите на първи революционен окръг съсредоточили вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за 2—3 месеца, благодарение на всеотдайната дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Христо Патрев и други, на територията на Търновски окръг се разгърнала активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществявала в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не можели да решат въпроса за оръжието. Видимо изостанала и военната подготовка на населението.

Във втори революционен окръг — Сливенски, възникнали противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоявал идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции бил неговият помощник Стоил войвода, който предлагал да се изградят няколко въстанически лагери в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Тези спорове довели до негативни последици за цялостна подготовка на въстанието в Сливенско.

И в трети Врачански окръг били допуснати сериозни пропуски. Стоян Заимов не успял да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Не пристигнало и закупеното в Румъния оръжие.

Така във втори и трети окръг въпреки ентусиазма на апостолите и населението, подготовката се оказала незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в четвърти — Пловдивски (Панагюрски) окръг. След пристигането си, апостолите преместили ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката била напрегната. Съществувала опасност от разкриване на комитетското дело. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захари Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Павел Бобеков и др. се извършва значителна военно-техническа, организационна и политическа подготовка за въстанието. Всеки бъдещ въстаник трябвало да си осигури лично оръжие, униформа и припаси.

С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, на което да се обсъдят основните въпроси на предстоящото въстание. Събранието се провежда в местността Оборище, недалеч от село Мечка на 14 април 1876 година. На него се обсъждали въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турските граждани. Пратениците положили клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов, събранието утвърдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга и Панагюрище за център на въстанието. Събранието в Оборище завършило на 16 април. Един от участниците, Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомил турските власти за взетите на събранието в Оборище решения и полицията предприела мерки за арестуването на ръководителите на революционната организация, като изпратила в Копривщица и Панагюрище специални конни отделения. Опитът за арестуване на Тодор Каблешков е неуспешен, но в отговор ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.

Веднага след превземането на града, Тодор Каблешков съставя известното „кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въстанието е започнало.

В отговор на писмото, Панагюрище въстава още същия ден след обяд. Властта там преминала в ръцете на военен съвет или Българско привременно правителство, начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна поп Георгиева.

Изграждат се укрепителни лагери около Панагюрище, Клисура, на връх Еледжик и други, сформират се бойни отряди като „Хвърковатата чета“ на Георги Бенковски. Въстаническите действия се разпространяват из всички краища на окръга.

Първоначално турското население било смутено, но всички мюсюлмани били призовани на война срещу българите и многохилядни орди от башибозук плъзнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча, след нея и Клисура, а на 30 април в ръцете на турците било и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити столицата бил неуспешен. Безпримерен героизъм показали въстаниците от Брацигово, Перущица, Пещера, Батак. На 7 май турските войски навлезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. Жителите на Перущица оказвали отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците сложили край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“. Още по-трагична била съдбата на Батак, където в продължение на часове само, били посечени или изгорени повече от 3000 души.

Въстанието в IV революционен окръг било потопено в кръв. Хилядите жертви обаче не били напразно. Това проличало в думите на Георги Бенковски, който наблюдавайки от връх Лисец горящото Панагюрище възкликнал: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия — нека тя да заповяда“.
В I-ви (Търновски) революционен окръг „кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април, но тук въстанието не получило масов характер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите били разбити. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успял да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дена се отбранявал срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действали и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.

Във II-ри (Сливенски) окръг властите успели да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“. На 3 май било обявено и въстанието в Сливен. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов била сформирана малка чета, която не стигнала до масови бунтове. На 13 май, след неколкодневни сражения, четата била обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода, Георги Обретенов.

На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаквало появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието било обявено и във Враца. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръснали, след което се разнесла мълвата за настъпването на турските войски.

Още след получаване на вестта за въстанието, в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят начело на четата застава Христо Ботев. В състава й влизат около 200 души, от които — Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иваница Данчов и Никола Симов, знаменосецът на четата. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започнал походът на четата. Тя се отправила към Балкана, като водела тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки били боевете при Милин камък на 18 май, където загиват 30 четника, между които и знаменосецът Никола Симов. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.

След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.

На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 20 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.

Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Това въстание е потушено с голяма жестокост. Над 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици села са опожарени и ограбени.
Априлското въстание е връхна точка в българското национално-революционно движение. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показва по безспорен начин, че съжителството между проспериращото българско общество и отживялата времето си Османска империя е невъзможно. Зверствата на турските войски, в резултат на които са изклани на 30 000 българи и са опожарени стотици селища, отвръщават света от Турция дори в очите на най-ревностните й защитници.

Жестокостите на турците не могат да се скрият от света. Сведения за тях първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Изключителни в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджин Скайлер, на американския журналист Джон Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.

По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия за разследване на извършените престъпления. Активна роля в това отношение играят Юджин Скайлер и Алексей Церетелев. Към тях се присъединява и журналистът Джон Макхаган, който обнародва в английския либерален вестник „Дейли нюз“ серия вълнуващи статии, в резултат, на което се разгръща масово движение на солидарност с българите, насочено срещу лорд Биконсфилд — най-известният защитник на Османската империя. В цяла Англия се организират събрания и митинги, събират се помощи за пострадалите.

Своята солидарност към българите изразяват и представителите на общността във всички балкански страни, както и в много други държави — Швейцария, Испания, Австро-Унгария, Полша, САЩ, Франция.

Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други.

Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикално действие.

В започналата словесна война срещу Османската империя се включват активно всички институции и организации като Българската екзархия, Добродетелната дружина и други. Още през лятото на 1876 година се възобновява в Букурещ БРЦК под името Българско централно благотворително общество (БЦБО). В него участват дейци от различни политически групировки — Киро Цанков, Петър Енчев, Иван Вазов, Иван Грудов, Олимпий Панов, Стефан Стамболов и други. Макар да се легитимира като благотворителна организация, БЦБО пристъпва към организиране на български доброволчески отряди за учасие в започналата през юни 1876 г. нова сръбско-турска война.

След това БЦБО изработва план за организиране на въстание в България. Едновременно с това през лятото на 1876 г. влиятелни български кръгове в Цариград замислят една дипломатическа акция с цел да се запознаят правителствата на великите сили с положението в страната след въстанието, като се предявят исканията за решаване на българския въпрос. Замисълът на тази акция е продължение на въстанието, тъй като съответства на неговите стратегически цели. С тази мисия са натоварени Драган Цанков и Марко Балабанов. Тяхната мисия била организирана със съдействието на българския екзарх Антим I и лидера на Добродетелната дружина в Букурещ — Евлоги Георгиев. В началото на август 1876 година, двамата пратеници заминават за Европа и посещават Лондон, Париж, Рим, Берлин и Петербург. Те връчват на представителствата меморандуми с българските искания за създаване на автономна българска държава. Най-радушен прием им оказват правителствата в Берлин и Петербург, където ги приема лично император Александър II, който ги уверява, че Русия непременно ще окаже съдействие на българите, но само с мирни средства.

През лятото и есента на 1876 г. българският въпрос става централен проблем на Цариградската конференция между великите сили.

В началото на декември 1876 г. посланиците на великите сили се събрали в Цариград, за да подготвят взаимно проекти по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос великите сили отстоявали противоположни възгледи. Докато генерал Николай Игнатиев настоявал да се създаде автономна българска област, включваща всички територии, населени с българи, британският посланик защитавал идеята за частична автономия. След продължителни дискусии бил възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна — с център Търново и Западна — с център София. Двете области (приемали) покривали всички територии, населени с българи. Така Великите сили за пръв път признали етническите граници на българската възрожденска нация.

Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка национално-освободителна акция това въстание е своеобразна война, която съвместява едновременно политически и военни действия. Макар и смазано, националното въстание постига до някъде своите политически цели. Априлското въстание е най-мащабната проява на революционните борби през епохата на Българското възраждане, най-висшата проява на българската национална революция.






_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Сря 20 Апр, 2011 9:10    Заглавие: Отговорете с цитат

Стефан Стамболов




Паметникът на Стамболов във Велико Търново

Стефан Николов Стамболов е бележит български държавник, революционер, политик, поет и журналист. Той взима активно участие в Старозагорското въстание през 1875 и Априлското въстание през 1876.

След Освобождението на България е един от активните дейци на Либералната партия. Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 се оказват решаващи за стабилизирането на страната и откъсването ѝ от зависимостта от Русия. Управлението на ръководената от него Народнолиберална партия (1887-1894), макар ѝ критикувано заради преследванията на опозиционни политици, поставя основите на подема на България през следващите две десетилетия. Стамболов е третият по продължителност на управлението си министър-председател на България след Станко Тодоров и Тодор Живков.


в националнореволюционните борби Стамболов е делегат на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет на 2-3 септември 1874. През есента е изпратен от БРЦК в България, като заместник на Левски, с цел съживяване на революционните комитети. На следващата година се връща в Букурещ, където издава обща стихосбирка със своя съратник Христо Ботев („Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“). Стамболов участва в Общото събрание на БРЦК на 24 август 1875 г., на което се взима решение за въстание в България. Той е изпратен за апостол в Старозагорския революционен окръг, където е сред ръководителите на Старозагорското въстание.

След неуспеха на Старозагорското въстание, Стамболов отново заминава за Румъния. На 13 октомври 1875 г. участва в събранието на БРЦК в Гюргево, който взема решение за организиране на общо въстание през пролетта на следващата година. Определен за главен апостол на Търновския революционен окръг. Ръководи събранието в Горна Оряховица на 6-7 май 1876, на което трябва да се определи дата за начало на въстанието в окръга. След разгрома на Априлското въстание, успява да избяга в Румъния, където участва в ръководството на Българското централно благотворително общество и издава основания от Ботев вестник „Нова България“.

По време на Руско-турската война (1877-1878) е военен кореспондент на в-к „Новое время“. Участва в кампанията за доставка на храна и фураж за Действуващата Руска армия.

Според решенията на Берлинския договор, голяма част от земите населени предимно с българи, в това число и Македония, остават в пределите на Османската империя. Един от основателите на комитетите Единство. Стамболов участва в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание в Македония. Заедно с Никола Обретенов, застъпва идеята за изпращане на апостоли, които да подготвят народа за бунт


Политическата криза 1886-1887. Регент
Подтикнати от Русия, група офицери-русофили извършват преврат и детронират героя на Съединението - княз Александър I Батенберг . Стамболов се обявява решително срещу преврата и организира контрапреврат, довел до връщането в Княжество България на княз Александър I Батенберг. След формално доброволната абдикация на княз Александър I на 26 август 1886 година, Стефан Стамболов влиза в състава на регентския съвет (7 септември 1886 — 7 юли 1887). Провежда избори и свиква III Велико Народно събрание (1886-1887) което избира нов княз Фердинанд I.

Министър-председател
След избора на княза, Стамболов оглавява правителството на създадената от него Народнолиберална партия (1887 – 1894). Задачите, които си поставя, са: защита на българската независимост, умиротворяване на страната, ускоряване на стопанското развитие, укрепване на международното положение на България и защита на българската кауза в териториите, определени от Сан Стефанския договор, но останали извън българската държава.

Взел главно участие в три неуспешни въстания, Стамболов осъзнава, че на този етап, предвид интересите на Великите Сили, единственият успешен път за национално обединение е дипломатическия. В своята политика той е воден от принципа за неделимост на Македония с другите балкански държави, поради което отхвърля сръбското предложение за съюз срещу султана. Преценявайки слабостта на Османската империя, Стамболов съчетава политика на приятелство и натиск спрямо султана. В резултат са постигнати редица църковни и просветни придобивки, което води до събуждане на българския елемент в Македония. В лицето на Османската империя Стамболов вижда необходим съюзник срещу сръбските и гръцки интереси в Македония. Тази политика е съчетана с изграждането на модерна армия по европейски стандарти, която в бъдеще да изпълни задачата на национално обединение. Стамболов провежда политика на твърдост и лавиране спрямо Великите Сили в името на националния интерес. По този начин той успява да сключи изгодни за българската икономика търговски договори.

Стамболов следва енергично политика за икономическо развитие на страната на базата на 3 основни принципа: протекционизъм, строга данъчна политика, промишлено и гражданско строителство. Той развива активна законодателна дейност с подчертано протекционистичен характер. Приема закон за насърчаване на производството на местни тъкани,закон, който определя железниците за собственост на държавата. Така предотвратява опасността от изпадане на страната в икономическа зависимост. Развива банковото и застрахователното дело, поставя основите на общинските здравни служби и пенсионното дело.

Действията на Русия убеждават Стамболов в истинската цел на нейната имперска политика - превръщането на България в руски протекторат и използването и за домогване до Проливите - доктрина на руския империализъм формирана още от Петър I. Руските интереси са в разрез с българските стремежи за национална независимост и национално обединение, изразени в управлението на Стамболов. Стамболов остро се противопоставя на всеки опит за вмешателство в българските дела, особено на Русия. За постигане на тази цел Стамболов предприема редица крути мерки, които се използват като доказателство за наличието на диктаторски режим. Приети са законите срещу разбойничеството и за ограничение на печата. Стамболов многократно опитва да подобри взаимоотношенията с Русия. Въпреки това на 6 ноември 1886 година Русия скъсва дипломатическите отношения с България. С подкрепата на Русия през февруари 1887 година избухва втори офицерски заговор (виж Офицерски бунт (1887)), който е потушен от правителствените войски.

Два пъти руските управляващи кръгове се опитват да подкупят Стамболов да отстрани княз Фердинанд.[2] На 29 септември 1889 г. княз Владимир Долгоруков му прави предложение: „В Русия Ви считат за повече годен да бъдете управител на България. Само Кобург да няма“, но получава отказ. Другото предложение е от пристигналия в България през 1890 г. граф С.С. Татишчев, неофициален представител на управляващите кръгове в Русия: "Императорът иска изпъждането на Кобурга и предлага за това всички нужни средства." и предлага начална сума от 30 милиона рубли. Стамболов не се съгласява да отстрани княза. От този момент нататък руската дипломация решава да отстрани Стамболов чрез княз Фердинанд.

Непримиримостта на Стамболов спрямо Русия е в разрез с амбициите на Фердинанд I за официално признание. Фердинанд I, търсейки дипломатическата подкрепа на Русия, отстранява правителството на Стамболов през 1894 година. Именно при такава обстановка настъпва края на 8-годишното управление на Народно-либералната партия и нейния лидер Стамболов, приеман за най-значимия български държавник.

За това помагат грубите действия на властта, насилията, полицейският произвол засилили общественото недоволство срещу управлението на Стамболов





_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PILATA



Регистриран на: 31 Авг 2006
Мнения: 14138
Местожителство: SOFIA

МнениеПуснато на: Чет 21 Апр, 2011 9:19    Заглавие: Отговорете с цитат

Най упсешния кмет на София

Иван Иванов

Цитат:
Иван Николов Иванов [1] е български инженер, роден през 1891 г. Умира в София през 1965 г.

Бил е кмет на София по време на Втората световна война. Съдейства и работи за прокарване на питейния водопровод в София с вода от планината Рила, както и за благоустройството на парк Витоша - на него е наречена хоризонталната пътека от с. Железница до кв. Княжево.

Живот
Според някои версии майката на Иван Иванов е потомка на Хаджи Димитър, а баща му - полк. Никола Иванов, е сред героите на Балканската и Междусъюзническата война. Иван Иванов е учил в Стара Загора, след това във Военното училище в София, а през 1915 г. завършва инженерно строителство в Мюнхен, Германия. Именно там среща и се влюбва в бъдещата си съпруга - германката Матилда, от която има три дъщери. През Първата световна война е бил в Македония, където ръководел строеж на жп линия.

През 1919 г. Иванов е назначен за зам.-началник на водоснабдяването на София, а през 1934 г. става кмет на града. Управлява 10 години, 3 месеца и 15 дни и това го прави най-дълго управлявалия кмет. Идеята столичани да пият от водите на Рила се е родила още през 1918 г., но едва през 1924 г. започва строителството на водопровода. Вододайната зона е 196 кв. км. От трасе, дълго 82 км, 38,5 км са канали, 17,9 км са тунели, а 25,3 км са тръби. Най-високата точка на водопровода е на 920 метра над равнището на София, което позволява на столицата да пие най-евтината вода на света.

Първият етап от водопровода София-Бистрица е бил готов през лятото на 1926 г. Вторият - Бистрица-Рила, е бил започнат през 1928 г. и е завършен през 1933 г. Така на 23 април 1933 г. бистрата рилска вода изпълва специално построения басейн на стадион "Юнак". Така е бил открит рилският водопровод. След осемгодишно строителство съоръжението е било готово и на всеки софиянец се полагали по 200 литра вода на денонощие.

Година по-късно Иван Иванов, който докарал водата в София, станал кмет и първата задача, която си поставил, била да се пребори с корупцията и бюрокрацията. Наложил желязна финансова дисциплина и всеки месец публикувал разходите на кметството в списание "Сердика". Иванов имал навика да обикаля по улиците и кварталите на София всеки ден. Само за няколко години в безразборната дотогава архитектура на града бил сложен ред. През 1934 г. е изготвена нова "Наредба-закон за застрояване на столицата София", която допринася за подобряване на градоустройствената дейност в София. Наредбата предвижда създаването на нов градоустройствен план на столицата, издържан в духа на модерните европейски градоустройствени тенденции. Така се стига до изработването и одобряването през 1938 г. на Мусмановия план, който поради настъпилите военни години остава нереализиран. През 1938 г. се образува нова административна териториална единица — Столичната голяма община, чрез присъединяването към София на околните села. Всички улици в центъра били павирани. Открити били 12 нови училища, 2 болници и бани по кварталите. Тръгнали са няколко градски автобусни линии, разширила се трамвайната мрежа, а през 1941 г. бил пуснат и първият тролей към Горна баня. По същото време е започнало масово озеленяване на София. Така се появили кестените по централните булеварди. Облицовали с камък коритата на Владайската и Перловската река. През този период била открита и къпалнията "Мария Луиза", млекоцентралата и месокомбинатът.

Междувременно Иван Иванов вече подготвя и строителството на язовир "Бели Искър". Съоръжението е било с обем 15,3 млн. кубични метра и е пуснато през 1949 г.

Веднага след 9 септември обаче талантът и човещината на кмета бързо са забравени и той е арестуван и осъден на доживотен затвор. Първоначално обвиненията срещу него са икономически, а после и политически. На 21 април 1945 г. Иван Иванов е осъден на доживотен затвор. Обвинителите му са затруднени какво да измислят, за да го затворят, защото той е бил почтен мъж, не е присвоил нито стотинка и е работел денонощно за благото на софиянци. Фатално за Иванов се оказва едно негово стихотворение, публикувано в "Зора". В него се казва: "Нека падат тука бомби, ще се крием в катакомби". Негодувание заради тези стихове залива целия град и столичани са готови да разкъсат кмета-поет с позорната титла "апологет на фашизма".

Докато е в затвора, народната власт се обръща към Съветския съюз с молба да им изпратят специалисти за построяването на язовир "Искър". От Москва обаче идва отговор, че България си има световен хидроинженер - Иван Иванов.

Още докато е в затвора, той започва да прави чертежите на язовира. Всяка сутрин двама милиционери го водят в проектантската стая и след края на работното време го връщат в килията. Две години по-късно, през 1946 г., е помилван. Язовирът е пуснат в експлоатация на 6 септември 1954 г. и е наречен на името на Сталин. Иван Иванов умира след тежко и мъчително боледуване през 1965 г. Но язовир "Искър" и досега осигурява на всеки софиянец по 300 литра бистра и евтина вода на денонощие



_________________
НАЙ МИ Е КРИВО, НАЙ МИ Е ДОЛНО,КОГАТО МЕ ЧЕРПЯТ С БЕЗАЛКОХОЛНО
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор     Форуми -> Нещата от живота Часовете са според зоната GMT + 2 Часа
Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
Страница 1 от 8

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov
RedSilver 1.01 Theme was programmed by DEVPPL HTML Forum
Images were made by DEVPPL Photoshop Forum